Зимни вечери - Христо Смирненски

  • Страдание и състрадание в цикъла „Зимни вечери”
    1 В поетическия цикъл на Смирненски „Зимни вечери” централен е проблемът за човешкото страдание, в което поражда смазващо усещане за безизходност. В тази лир. Творба е моделиран свят на обезправените, унизени и потиснати хора от покрайнините на големия град.
    2 Х. Смирненски успява да създаде обобщения образ на страданието, като разкрива покъртителната житейска драма на страдащите и безпомощни хора и като напълва с ново социално съдържание образите символи, характерни за символизма. Макар да изглежда, че трагичната участ на жертвите на злото е непроменима, лир. Говорител внушава, че спасението се свързва със състраданието към страдащите като една от основните християнски ценности.
    3Заедно с лир. Двойник на поета читателят се приобщава към общия емоционален тон на творбата, в която доминиращи са чувствата на скръб и болка. Погледът на твореца е обърнат към нещастията на обикновения човек, жертва на социалната несправедливост. Още със заглавието Зимни вечери се загатват идеи, свързани с обречеността на хората да страдат. Според фолклорните представи зимата е сезон, свързващ се със смъртта, с изпитанията и трудностите. Пространството, което обитават жертвите на злото е сравнено с „черна гробница”, което внушава усещане за безперспективност, за фатален край. В цветовата символика преобладават мрачните тонове, които засилват усещането за студенина и враждебност – в големия град човекът се чувства самотен и обречен на страдание. Такава представа за града като символ на социално страдание внушават образите на сградите, прозорците, тополата. Хората, разминаващи се като безплътни същества в „сивата мъгла” допълват усещането за призрачност – сякаш в града живеят не хора, а призраци. Най-убедителен символен образ на страданието е многократно повтарящия се образ на мъглата. Светът сякаш се е превърнал в дехуманизирано място, което премахва грижата на човека.














    Олицетворението „ снегът хрупкав, вопъл, зъл и глух” допълва усещането, че дори и красотата на природата е обречена на погубване, защото тотално властващо в света е злото. Безплътните мрежи на мъглата отнемат надеждата за спасение, дори и „младата луна” гасне от скръб и е безмълвен свидетел на женската трагедия. Пред очите на лир. Говорител се появяват предметните очертания на материалния свят, изпълнен с нищета и страдание. Сивата мъгла на живота „ледно тегне и души” своите пленници. Това е пияния баща, който в илюзорното си бягство от своята „мъка без край” пречислява незаслужени страдания на беззащитните си дечица и плачещата майка.
    Домът е заменен с „къщурка”, няма хляб, липсва любовта, изчезнала е топлотата между хората. Деградацията на личността е показана като следствие от разпадналите се връзки в семейството и от унизителната бедност. В тъжната проза на ежедневието се вписва и драмата на слепия старик, и на ридаещата над моминския ковчег старица, и на треперещите до фенера две дечица с чувалчета на гръб. Непрекъснато повтарящият се символен образ на мъглата създава чувството че спасение от страданието не може да има. Лир. Говорител обаче открива спасителния път в съпричастието и обичта към страдащите, в тяхно лице той вижда „свои братя” , чиято съдба нарича „орис вечна”. Този епитет не само разкрива мъката като неизменен спътник на човешкия живот, но и внушава поетовото възмущение от липсата на възможност за възстановяване на нарушената хармония. Спасение може да има само на емоционалното равнище в братството между хората в смисъл на социално единение между тях.
    4Финалът на стихотворението най-красноречиво въплъщава поетовото послание за невъзможността от осъществяване на мечтите за социална справедливост – сребристите снежинки стават в локвите на кал. Душите обаче могат да бъдат спасение от вечната обреченост на страдание чрез силата на човешкото състрадание.