Заточеници

  • „Заточеници”

                  Яворов е един от рядко оригиналните поети в българската литература. Тежкият му и изпълнен с много противоречия живот е запомнен по необичаен начин, чрез „трите лица” на поета. Свързани с трите сфери, в които Пейо Яворов твори, те го характеризират като социален поет, певец на националните борби и търсач на метафизичната истина за човека. Именно чрез втората си роля поетът се явява продължител на Ботев и неговата традиция, защото и двамата се представят като пазители на националния дух. По примера на поета – войвода Христо Ботев, самият Яворов е революционер и участва в Македонската революция. Произведенията му от този период са описани в цикъла „Антология” от стихосбирката „Подир сенките на облаците”(1904 г.) и изкарват на преден план темата за човешката мъка, националния трагизъм и социалното страдание. Едно от най – популярните Яворови стихотворения, свързани с национално – освободителните борби, е произведението „Заточеници”.

                  „Заточеници” е стихотворение, поставящо на първо място патриотичното чувство, силната привързаност към Отечеството и синовния дълг. Поемата е поетично въплъщение на човешката мъка и страдание, родени от принудителната раздяла с родината и близките. Обрисуваната ситуация в „Заточеници” е типична за времето на националните борби. Въплътена в поетически изказ, тя говори за болката и скръбта, за терзанията на най – верните и достойни патриоти. Произведението е лирично по своя тон, защото в него Яворовите страдащи герои изплакват обичта си към свещените родни предели и елегично, защото е интимна и изповед на човешките души. Трагедията на заточениците се изразява в това, че поробителите завинаги и насилствено ги откъсват от любимия роден край и в лишението от възможността да продължат борбата.

                  Началото на стихотворението ни разкрива една обща картина на морето, по което се носи кораб:

    От заник – слънце озарени

    алеят морски ширини;…

    И кораб се носи леко

    и чезнете в мъгли далеко

                  вий, родни брегове.

    Този кораб е символ на поробителя, а пътниците в него са заточениците, отиващи все по – далеч от родните си места.

                  Следващите няколко стиха представят отчаянието и приемането но действителността:

    И някога за път обратен

    едва ли ще удари час:…

    Света ще бъде сън за нас!

    Незаслужено страдание и безпределна скръб са обхванали заточениците. Силна е тяхната мъка при спомена за високите планини, пълноводните реки и всичко, което очите им никога повече няма да видят. Това е и Яворовата композиция, в която на преден план изпъкват опорните точки, свързани със символите на родното: Вардар, Дунав, Марица, Балкана, Странджа и  Пирин.

                  В ярък план е и борецът за свобода, героят, който носи в съзнанието си мисълта за безвъзвратна раздяла с родината, но същевременно той е рушител на вековно мъчение:

    Рушители на гнет вековен,

    продаде ни предател клет;

    борбата за този „гнет вековен” е един вид религиозна жертвеност. А героите в произведението се превръщат в осъдени на вечна раздяла с родината. Свободата за тях остава мечта. Страдащите души на заточениците са дистанцирани и насилствено лишени от свободно бъдеще, благодарение на „предател клет”л долавя се огромен копнеж по свободата в обръщението към многострадалната родина. Тя е „свидна” и свята за заточениците, а те са готови да се жертват в името на свободата.

                  Невъзможността и безсилието на патриотите да спрат кораба кара техните надежди да се изпарят. Напрежението нараства, изразено чрез възходяща градация: корабът „лети” все по – далеч и ги отнася. Пейзажът е одухотворен от Яворов, а чрез глаголите „лети” и „отнася” той го прави съпричастен към вълнението на заточениците:

    Простира нощта крилото си – и веч

    едва е мяркат очертани

    на тъмномодър небосклон

    замислените великани

                  на чудният Атон.

    Чрез метафората „простира нощта крилото си” авторът задълбочава болката, която става все по – силна.

                  Последният куплет от това невероятно съчетание от болка и любов представлява прощални думи, с които безсилните патриоти през сълзи се сбогуват с родината:

    Горчива скръб сърца ни трови. –

                                Прощавай, роден край!

    Заточениците обичат от все сърце отечеството си и знаейки, че няма да го зърнат повече, че то за тях остава просто мираж, те ще запазят светлия спомен за него.

                  Въпреки трагичността, обгърнала произведението, борците притежават вътрешна убеденост за високата патриотична мисия на делото. За тях родината е реален образ. Именно тя осъществява съдбовната вътрешна връзка между човека и принадлежността му към определено родно място. Съществуването на героите – човеци от „Заточеници” става невъзможно без родината. Така се изгражда неин нов образ. Тя е не само скъпа за патриота, но и за самия човек.

                  В „Заточеници” възкръсва един мит, този за изгубения рай. Скъпата на душите земя е свещена за Яворовите герои и пред техния свят олтар всяка жертва е малка. Произведението е поетическо въплъщение на мъка и страдание, родени от принудителната раздяла на героите с родината. То внушава съдбовната вътрешна връзка на човека и всичко родно. Самото съществуване става невъзможно без родното място. „Заточеници” е лично и интимно произведение за Яворов, а това го откроява като творец от предшествениците му.