Защо лъжата на моканина е благородна

  • Защо лъжата на Моканина е благородна

     

    Героят в Йовковия разказ”По жицата” Маканина излъгва, воден от чисто човешко чувство. И ако обикновено лъжата се смята за едно от най-големите прегрешения, тук бихме могли да я определим като благородна, лъжа, която иска да вдъхне вяра, да направи добро.

    Защо Моканина постъпва именно така? Какви са мотивите за неговото поведение?

    Още в началото на разказа моканина разбира, че отбилият се при него непознат селянин има някаква голяма грижа, че „го гони някаква беда”. Апо облеклото му („ризата му беше само кръпки,едро и неумело шити, поясът му оръфан”)разбира, че е сиромах и че „сиромах се е родил”, но веднага преценява, че е мек и добър човек, който и на мравката път прави.Симпатията и съчувствието на Моканина към непознатия другоселец се засилват и от това, че той вижда каруцата с измъчената, но не от жегата жена и легналото момиче, иразбира, че то е болно. А чул разказа на потиснатия баща за нерадостната му съдба, за измрелите му деца, за болестта на единствената му дъщеря Нонка, Моканина заедно с него преживява страданията му, съпричастен е с нещастието на този човек. Треперещите мазолести пръсти на непознатия, когато свива цигарата, гласът, който от време на време също потреперва, необръснатата отдавна прошарена брада, погледът, изпълнен с постовнна тъга, карат Моканина да съжалява Гунчо и неговото семейство.Когато Гунчо го пита дали е виждал бяла лястовица, отначало Моканина казва: „Нито съм чувал,нити съм виждал.”Но после страхувайки се да не убие последната надежда на Гунчо и на семейството му, той казва: „Пък може да има.Може. Бялбивол, бяла мишка и бяла врана –има. Може да има и бяла лястовичка.” Моканина – човек вярващ в собствения си жизнен опит- сякаш се мъчи сам да се убеди, че бяла лястовица може и да има.

    Още повече се засилва състраданието му,когато вижда момичето:...”изпод завивката едва личеще снагата му, стопена от боолестта, лицето му беше като восък, но тези очи сякаш диктуват на Моканина как да отговори на въпроса: „ Щея видим ли, чичо?”

    Той като че ли известно време се двоуми да излъже или да не излъже болното момиче. Нещосе надига в гърдите му, задушава го и очите му се премрежват.”Ще я видите чедо,ще я видите.Аз я видях, ще я видите и вие”- изрича той и едва миг след това осъзнава, че изрича една лъжа, че безкрайният път по жицата е път на безнадежността, но и път на упованието.И за да не убие последната искрица надежда у тези хора, Моканина излъгва от благородство, от доброта,от съчувствие и любов.

    Когато се стреми да направи добро лъжата е добродетел.Гледайки ту към отдалечаващата се по жицата каруца,ту към черните лястовици, накацали по безкрайната тел, ту към небето, като че ли поел мъката на всичките хора по земята, Моканина възкликва:”Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!” Този горестен вик изразява безпомощността на човека пред безбрежността на страданието.Моканина е истински добрият човек- той изрича благородната си лъжа и дава нови надежди на хората, но сякаш изведнъж си дава сметка, че всички ние така вървим ” все по теля” в търсене на невъзможното щастие.