Зараждането на фантастичния жанр в българската литература

  •  

    КУРСОВА РАБОТА

     

    Зараждането на фантастичния жанр в българската литература

    Светослав Минков, Павел Вежинов и Любен Дилов

     

         Фантастиката като жанр в света на литературата въобще получи своя апогей през последните години. Увлечението към мистичното, различното и необяснимото нараства с всяка изминала година и никак не са малко вече авторите на този тип литература. Развитието й в българските предели води своето начало от миналия век и е главно изразено чрез произведенията на Светослав Минков, Павел Вежинов и Любен Дилов.

         Като цяло този жанр и посочените му изразители в историята на българската литература е по-слабо коментиран и разглеждан. Причината може да се търси както в не дотам големия интерес от читателската публика, така и от силното съсредоточаване върху другите жанрове от епохата. Все пак, фантастичното си е проправило път и е оставило една доста ясно изразена следа в българската литература.

    Фантастичната литература се появява в период, когато реализма вече е почти изцяло изчерпан и темите започват да се повтарят. Липсва новаторството, губи се интереса от това да живееш в реалността и да я четеш същата тази реалност. Именно в такъв момент фантазията заиграва в главите на редица писатели, които смело се впускат в претворяване на всичко онова, което е немислимо, нереалистично, малко смахнато и много различно.

         Светослав Минков е смятан за „баща на българската фантастика” и това не е случайно. Той е сред първите, разкрил „другата” страна на българската литература – онази, която извлича необяснимото и нереалистичното от човешката фантазия и подправено с една  идея философия на теорията за вероятностите, го поднася на читателите. Началото на творческия му път е едва забележимо. Първите му творби са силно повлияни от познанството му с писатели като Едгар По, Еверс, Майринк, Хофман и отразява техният диаболичен стил. Произведенията му са подчинени на търсенето на ужаса в необикновеното и свръхестественото. Сред тези диаболични творби трябва да се изтъкнат „Часовник”, „Къщата при последния фенер, „Синята хризантема”. Образите в тях са странни, плашещи и макар действие почти да няма, читателят остава с впечатлението, че е станало нещо изключително. Ужасът и горчивият му вкус се предават неусетно между редовете на тези ранни творби и се преливат с почти апокалиптичното усещане за край на света в „Аз и непознатият”, безкрайното злокобие и безпътица в „Малвина” и крещящата до лудост самотност от „Човекът в нощта”. Тези произведения, макар и все още недостигнали бъдещия по-отработен и плавен стил на Минков, разкриват най-стаяваните страхове, грабват ги от лоното на човешката душа и ги обливат в светлина. Свръхестественото е все още изява на скритата и непреборена тъмнина вътре в хората. Преливащата сивота и депресивна обстановка превръща читателя от наблюдател в бягащ, уплашен и озадачен спътник на главния герой.

         По-късните творби на Светослав Минков преливат вече в плавността и отработения стил на писателя – лек, малко трагикомичен, забавляващ. Творбите от зрелия му период са публикувани в сборници като „Игра на сенките”(1928г.) и „Къщата при последния фенер„ (1930г.). Разликата с изначалните му творби е в отстъпването на ужасяващото, дяволското и плашещото пред разведряващите битови особености, с които си служи, с едва доловимата закачка на писателя с читателя, сякаш му намигва и на шега го разхожда из събуждащата се сатиричност в автора. „В тези две книги вече се очертават, повече или по-малко оформени, всички ония основни моменти, които са характерни за творческия израз на зрелия Минков – оригинални, необичайни сюжети, условна фантастичност на събития и образи…”(Цанева 1976: 338).

         Особеното във фантастичното творчество на Светослав Минков е, че в произведенията си той не подхожда със сериозността на евентуално случващи се някъде в бъдещето чудеса. Творбите му не отразяват една предполагаема бъдеща действителност. Авторът разказва своите странни сюжети с хумористична гротескност, опитвайки се заедно със забавлението читателя да успее да хване скрития отчасти замисъл, посланието му.Чрезгероитеси и технитенелепипреживявания и мисли,писателятизкарванаявеонезичертиотхарактераначовека, коитотойсамият никогане би показал. Читателя се впуска в изследване на човешката душа, която е разгъната с целия си блясък – с хубавите душевни пориви, с мъката на несподелеността, с тайните страхове и надежди, с вечния си стремеж към обич.