Записки по българските въстания

  •  

    ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ

     

    Курсова разработка

     

     

    Априлското въстание от 1876 година се превърна в историческа реабилитация за робството, в опровержение на мнението, че българите са способни само на труд и подчинение, и неслучайно им спечели много хуманисти за приятели.

     

    “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, само осем години след събитията, са успели да покажат техния непреходен исторически смисъл. Безсмъртната книга е запечатала за поколенията величието и падението на българския национален дух.

     

    Не се радва на изключителен прием от съвременниците на автора и най-напред се появяват яростни отрицания. Единствен Иван Вазов е успял да съзре голямото и неповторимото в тази книга. Той ще признае по-късно на Иван Шишманов, че “Епопея на забравените” е поетична асоциация, родена от “Записките” на З.Стоянов.

    Чак през 1923 г, Ал.Балабанов ще измъкне “Записките”, ще ги размаха и ще обяви на света, че и ние, българите, имаме своя Тукидит.

    Следват няколко десетки издания на книгата и я превръщат в постоянен за търсенията на новото време спътник, защото в нея са запечатани историята и психологията на едно изключително събитие и защото това е извършено от велик майстор.

     

    Съвсем накратко можем да наречем “Записките”  “една изстрадана книга за България”. А нейният автор,Захари Стоянов - самороден, своеобразен талант, който създава едно блестящо изображение със съвсем простоват език, без особена школовка – в най-пълния смисъл на думата най-народния от всички големи български писатели. Той не “твори” художественото произведение, а разказва – като пред близки хора, на които иска да изясни всичко – просто и сърдечно. Ако стилът, това е човекът – той е целият в своя: епична белетристика и лирични отклонения, безстрастност на летописец и публицистична страст. Един зрим разказ – виждаш автора, и онова, което ти разказва.

     

    Композицията в “Записките” е като в роман. Фабула, която се чете с напрегнат интерес, като приключенска книга. Разказът следва линията на събитията, но вътрешната спойка иде от личността на автора, той забавя и раздвижва ритъма.

     

    Въстанията в 1975, 1976 година са участ и съдба на народа, участ, съдба и за Захари Стоянов. И неговото развитие е така стремително, ярко – както на народа, който “порасте на няколко века”. Един тъмен, суеверен овчар, който няма никаква идея за миналото на своята страна и никакви надежди за себе си, за няколко години става революционер с ясно съзнание, организатор на съдбовно въстание, общественик и държавник, мислител с дълбок поглед върху националната и световната история. На 37 години завършва книгата – национална епопея, - влязла в класиката на българската литература.

    Всичко това постига съвсем сам, с едното четене, и няма никакво съмнение, че основното, което го подтиква, е славата и честта на  България. От срещата между неговата вътрешната подбуда от личното преживяване с една историческа повеля се ражда творба, която е нещо повече от художествено произведение – тя е истински исторически паметник, живот и съдба на народа.

     

    Езикът на Захари Стоянов има уязвими места, но е жив, колоритен, образен - очарова ни със словното богатство, многозвучност, кипяща ритмична енергия, с първична свежест. Той говори просто като народа. Употребява направо или претворява пословици и поговорки. Понякога мисълта му е сгъстена като сентенция. Има остро ухо за народната реч и умее да създава сочен, индивидуализиращ диалог. Щедростта на ярки определения, сравнения и изрази придава образна сила на речта му, а хуморът му носи свежест, осъжда иронично страхливците, облекчава най-тежките моменти и идва от вътрешната потребност да се преодолеят трудностите на живота.

     

    Макар и на много места да греши в своя разказ и да накъсва нишката на процесите, З.Стоянов внушава огромно доверие, защото в значимото той е прав. Нека само за миг си представим, че в “Записките” липсваше необузданата стихия на Бенковски и благородната душа на Волов, ако вместо суровата редица от образи – на Баба Тонка, Ворчо войвода, Колю Ганчев, Колю Честеменски, Г.Икономов, Ив. Арабаджията – Захари Стоянов беше наредил, както сам се изразява, “влюбени скелети”, глупави любовници и педанти, учени, които да охкат и ахкат и да цитират в разговорите си Гьоте и Хайне, какво щеше да излезе от неговата книга, дори и написана със същото майсторство?

     

     

    С тази книга той не само се е освободил от “бремето” на спомените, но ни е оставил едно много точно свидетелство за историческо събитие от изключителна важност. Разказ за трагичната участ на загиналите и не по-малко трагичната съдба на останалите живи. Успява да издигне високо идеализма, себеотрицанието, светостта на революционерите, за да стресне съвременниците си, потънали в еснафство, търгашество и лицемерие. В своето време Захари Стоянов изпълнява мисията на Паисий –  разпалва националното чувство на българина, като му разкрива в пълен блясък неговото минало.