Замъкът на шапкаря

  •  

    ТЕМА: НАСИЛИЕТО НАД ДЕТСКАТА ЛИЧНОСТ В РОМАНА НА АРЧИБАЛД КРОНИН

    „ЗАМЪКЪТ НА ШАПКАРЯ”

     

     

     

    АРЧИБАЛД ДЖОУЗЕФ КРОНИН е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос, Дъмбартъншир, Шотландия, като единствено дете на родителите си. Първоначалното си образование е получил в училището на родното си село, а след това продължава да учи в Хеленсбург, Глазгоу и Дъмбартънската академия, където се проявява като отличен ученик.

    В 1914 г. Кронин се записва в Медицинския факултет на университета в Глазгоу, но в 1915 г. прекъсва учението и постъпва като медицински младши лейтенант във флотата. След демобилизирането си Кронин завършва с отличие университетския курс в 1919 г. След едно пътуване до Индия в качеството на корабен лекар той завежда амбулаторията в голяма болница в Глазгоу, а по-късно става главен лекар на болницата в Шетълстън. От 1921 г. Кронин се занимава с частна практика в Южен Уелс и в същото време работи и получава степените Доктор на санитарията и обществената хигиена и Член на кралския терапевтичен колеж. В 1924 г. в качеството на здравен инспектор на мините той получава задачата да извърши проучвания и да състави нов правилник за нещастните случаи и първата помощ в мините. В течение на 14 месеца той слиза в 500 рудника, след което докладът му се отпечатва от Придворната печатница. В 1925 г. Кронин написва тезата си за званието Доктор на медицинските науки при университета в Глазгоу на тема "История на аневризма" н получава учената степен "С висока похвала".

    След взимането на учената степен Кронин се занимава с голям успех с частна практика в Лондон, обаче в 1930 г. здравето му се разклаща от преумора. Именно тогава д-р Кронин прави решителната стъпка и се впуска в полето на литературата. Литературата го е интересувала дълбоко през целия му живот и той често е бил спохождан от неудържим подтик да пише.

    Кронин напуска практиката, си в Лондон, отива в малко селище в любимата си Шотландия и там за три месеца написва "Замъкът на шапкаря". Още с излизането си романът донася слава на автора си в Англия и САЩ. "Замъкът на шапкаря" веднага се превежда на шест езика, появява се драматизация от Едуард Ноблок и пиесата се поставя в Глазгоу и Единбург, холивудската компания "Парамаунт" го филмира. Успехът на романа стига дори дотам, че на една от главните търговски улици на Лондон, Бонд стрийт, се открива шапкарски магазин, който до днешни дни носи фирмата "Замъкът на шапкаря".

    След този неочакван успех д-р Кронин решава да се посвети изключително на литературата. В 1932 г." се появява книгата "Трима в любовта", а в 1933 г. - "В Канарските острови". Следващата книга, която затвърдява неговата слава, е издаденият в 1935 г. роман "Звездите гледат отгоре". В 1937 г. излиза и романът "Цитаделата", който се смята за негов шедьовър.

    Д-р Кронин смята за най-голямо щастие, че може да работи в насока на естествените си наклонности и прекарва дълги часове в усилен труд на писмената си маса. В свободните си часове писателят обича да спортува (любимите му спортове са голф, тенис и риболов); той е също голям поклонник на театралното Изкуство и е чест гост на премиерните представления.

    Много от произведенията на д-р Кронин са добре известни на българските читатели, а както личи от библиографичните данни, два от неговите романи са претърпели и по две издания.

     

     

     

     

     

     

    НАСИЛИЕТО НАД ДЕТСКАТА ЛИЧНОСТ В РОМАНА НА АРЧИБАЛД КРОНИН

    „ЗАМЪКЪТ НА ШАПКАРЯ”

     

                                                                                                               „ Лесно е да биеш този,

                                                                                                                  който не се отбранява.”

                                                                                                                               из руския епос

     

     

           Насилието? В различните си форми то съпътства човешкото общество още с възникването му. Случаят с братята Каин и Авел (Каин убива брат си авел) не е изолиран от дълбока древност, та чак до наши дни.

           Призраците на насилието се коренят в бита на хората в начините на задоволяване на техните потребности, в ограничеността на материалните и духовните интереси, в бедността на емоционалните им преживявания.

           Същото това безправие, принуда, тормоз, жестокост, мъчение откриваме и в романа на Арчибалд Кронин „Замъкът на шапкаря”. Написан в първата половина на ХХ век отразява събитията и живота на едно семейство в края на предишния век. Действието се развива в югозападната част на Шотландия (Лоуланс), в градчето Ливънфорд.

           Не е случайно, че в началото на романа авторът подоробно описва къщата на главния герой – Джеймс Броуди. Целият изглед на къщата е тайнствен, отблъскващ и зловещ. В направата й изобилстват множество зъбери и остри ъгли. Самата тя излъчва някаква „студенина, твърдост и сила”. Не е трудно да се досетим, че в такава къща може да живее само някой потисник, тиранин и жесток господар. Именно такъв се оказва стопанинът на къщата – Джеймс Броуди. Той живее заедно с майка си – една лакома, озлобена и груба старица, съпругата му Маргарет Броуди (Мама), синът Матю и дъщерите Мери и Неси.

             Джеймс Броуди има магазин за шапки. Макар и незабележим и невзрачен той е единственият източник за прехраната му, невзрачният извор на средства за неговото превзето и солидно жилище, от него излизат фините му дрехи и парите, които изобилно дрънкат в джобовете му. Но фактът, че парите на Броуди са в изобилие не означава, че семейството му живее в охолство. Докато за него закуските, обедите и  вечерите са обилни, то за останалите от семейството има само гол чай с препечени филийки. А и на самия магазин Броуди гледа, както човек би гледал снизходително и с презрение на някаква незначителна и неприятна слабост в характера си.

            Поведението на цялото семейство се определя то неписания закон – господарят на къщата да бъде незабавно обслужван както при хранене, така и във всичко друго., ако той предпочита да мълчи никой в семейството не трябва да проговаря нито дума.

            В името на това, че има някакво родство с граф Уинтън Броуди прави живота на семейството си невъзможен. Той ги тиранизира, принуждава ги да живеят различно от другите хора. В тази негова къща, намираща се накрая на града Броуди, необезпокояван от никого (и кой ли би се осмелил да му се противопостави) моделира всички по свой начин. От всяка негова дума и действие лъха студенина, безчувствие и грубост. Достатъчно е да цитираме думите му „Аз не обяснявам, аз заповядвам. Драго ми е, че заповедите ми се изпълняват.”

            Докато към майка си Броуди се отнася грубо, злобно, наричайки я „свиня”, „дърто”, „гладно прасе”, „дъртушо”, „свински мехур” отношението му към останалите членове на семейството е деспотично и психически и физически. Може да се каже, че от всичките той е най-благосклонен към дъщеря си Неси, на която възлага големи надежди. От нея той иска тя първа по успех в училище. Това, че не прилага спрямо нея физическо насилие не означава, че липсва другото – психическото. Изискванията спрямо Неси са високи: да не играе с другите деца на „свинкя”, на топка, да не скача на въже с тях и да не участва във вечерните забави, а да си учи уроците.

            Обстоятелството, че Неси „с въздишка и мудно” вади книгите от училищната чанта, нареждайки ги „неохотно” една по една пред себе си означава, че тя го прави, не защото има голямо желание, а защото баща й очаква твърде много от нея и ако не изпълни очакванията му  със сигурност ще последва и физическо наказание. За да забави процеса с ученето Неси се опитва да се включи в домашните задължения – да избърши съдовете, но получава отказ. Моли Мери да играят а дама, но отново получава отказ. Затова с болка в душата сяда да учи, изричайки с въздишка: „Ех, клета аз!” Дейностите, които са разрешени на Неси са задълженията й да приготвя специална купчинка с листчета хартия (които тя трябва периодично да допълва), които баща й ползва при бръснене и да връзва гамашите на баща си.

           Единсгвеният син и следователно наследник на Джеймс Броуди – Матю, работи като чиновник в корабостроителницата на Лата. Само на него е позволено да закъснява за вечерния чай, но това не означава, че спрямо него не е приложено насилие. Като по-малък, заедно с Мери, често е опитвал върху гърба си коженият ремък, на който баща му си точи бръснача. От  думите му „тези проклети цифри”, „наистина не ме разбират там на корабостроителницата” се досещаме, че Матю без особено желание работи тази работа, което пък ни води до заключението, че баща му е намесен в избора на професия. Страхът от бащата личи и от факта, че младежът си позволява да пуши и свири на мандолина само в негово отсъствие. А за страха от тъмнината (вечер, когато се връща от среща с годеницата си Агнес той моли Мери да го посреща и съпровожда до къщата) можем само да предполагаме какво му се е случвало в детството, че да се страхува така. Сведеният му поглед, бързото преглъщане, неловката нервност на ръцете му показват как слабите му нерви реагират на смръщения бащин поглед, прикован върху гърба му.