Залез на Ранносредновековното българско царство (927 – 1018г.)

  •  

     

    Залез на Ранносредновековното

    българско царство

    (927 – 1018г.)

     

    1.     Увод – положителното и отрицателното в управлението на Симеон. Личността на Петър

    2.     Подписване на дълбок мир с Византия – клаузи на договора

    - вътрешно състояние на българското общество – две групировки сред болярството

    - опити за бунт срещу Петър – 928г. и 930г.

    3.     Отношения с унгарци и немци

    - накратко за богомилството

    4.     Походите  на княз Светослав в България

    - първи поход – 968г.; втори поход – 969г. – българи и руси срещу Византия

    - падане на Североизточна България под Византийска власт

    5.     Четиримата братя начело на борбата срещу Византия

    - действия на комитопулите

    - връзките на Арон с Византия и събитията в Разметаница

    - Самуил и цар Роман

    6.     Самуилова България (997 – 1014г.)

    - военни действия в Тесалия

    - византийска програма за унищожаване на България

    - битката при Ключ

    7.     Гаврил Радомир (1014 – 1015г.) и Иван Владислав (1015 – 1018г.) и падането на България под византийска власт

    8.     Заключение – разногласията и сметките на болярството като причина за падането под византийска власт

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Благодарение на войните, водени от Симеон, България постига териториално разширение, непознато до онова време: от Черно до Адриатическо море и от Карпатите до Беломорието. То е категоричен знак за политическото могъщество, което изявява държавата като първостепенна сила в Европейския югоизток. Заслужил славата на голям дипломат и военачалник Симеон обръща значително внимание и време на българския културен живот с такава интензивност и размах, че времето му с основание е наречено “Златен век”. Естествен мотив на тази мащабна държавническа дейност е Симеоновата амбиция за политическа и идеологическа равностойност с Византия, конкретизирана в борбата за титлата василевс и патриаршески ранг за църквата.

    Симеон надценява военните и стопански възможности на българското общество. Идеята му да основе българо – византийска империя след превземането на Константинопол не съответства на реалните исторически потребности на тогавашните българи и ги отклонява от целите на тяхната естествена историческа еволюция. Подчинил цялата социална енергия, натрупана през мирното управление на княз Борис І, на конфликта с Византия, Симеон настройва враждебно срещу българската държава всичките й съседи. Неоснователно е пренебрегната защитата на северозападната граница, където в началото на Х век /Панония/ се настаняват маджарите. Непосредствено след Симеоновата смърт изворите говорят за голям глад в България. Тези сведения могат да се тълкуват не буквално, а по – скоро като знак за една огромна и разнородна стопанска криза, която повишава социалното напрежение. Симеон действително оставя на наследника си едно обширно и респектиращо царство, но то вече много е боледувало от стопанско и военно изтощение.

    Основен изворов материал за тези времена са: “История” на Йоан Скилица, “История” на Лъв Дякон, “Хронография” на Продължителя на Теофан, “Дуклянският летопис”, “Летопис” от Яхия Антиохийски, Презвитер Козма – “Беседа против богомилите”, Йоан Геометър – “На комитопула”, както и много други. От голямо значение са каменните надписи от времето на края на Първата българска държава – Битолският надпис на Иван Владислав и др.

    На този хронологичен отрязък от многовековната българска история отделят внимание много чужди и наши историци: Стивън Рънсиман – “История на Първото българско царство”, Василий Розен – “Император Василий Българоубиец”, Константин Иречек – “История на българите”, Геладий Литаврин – “България и Византия през ІХ – ХІІ век”, както и Васил Златарски – “История на българската държава през средните векове”, Петър Мутафчиев – “История на българския народ”, Димитър Ангелов – “История на Византия” и “Богомилството в България”, Петър Петров – “Образуване и укрепване на Западната българска държава” и “Въстанието на Петър и Боян през 976 г. и борбата на комитопулите с Византия”, Георги Бакалов – “История на средните векове” и “История на българите”, както и много други колективни и индивидуални трудове на българската историческа мисъл.

    Смъртта и последната бащина воля поверяват върховната власт на българската държава на Петър / 927 – 969 г./ - най – големия син на втория Симеонов брак със сестрата на великия болярин Георги Сурсувул. Неизвестни остават мотивите, лишили от престолонаследие първородния син Михаил. В историческата наука има различни мнения относно личността на новия български цар Петър. Според някои учени в областта на държавничеството той се проявява като слабохаракретна личност и затова Симеон преди смъртта си определя за негов попечител в политиката вуйчо му Георги Сурсувул. Петър е представян като слаб владетел, защото винаги е съпоставян с великия си баща. Но това едва ли е справедлива оценка. Цар Петър получава тежко наследство, а и международната обстановка през втората четвърт на Х век се променя коренно. Голям успех за дългото царуване на Петър е неизменният му стремеж да осигури на страната мир. Неговото царуване оставя траен спомен у българите през ХІ век, които с умиление си спомнят за “благодатните дни на цар Петра”. Отчитайки миролюбивата му политика, благочестивия му живот и заслугите му към църквата, българският клир канонизира цар Петър за светец – едно признание, с което са удостоени само двама български владетели – княз Борис І, заради покръстването и неговия внук – Петър.