За новата обща и съвременна обща история

  •  

    Курсова работа

     

    По

     

    Увод в историческото изследване

     

    Тема: „За новата обща и съвременна обща история”

     

     

     

    Петър Бицилли е учен от световна величина. Роден е в Одеса през 1875 година и умира в София на 25 август 1953 година. След като емигрира през 1920 година от Русия се установява в София и в продължение на 25 години е ръководител на катедра по всеобща история на СУ “Св. Климент Охридски.” Той е признат от своите съвременници за един от най-умните хора в Европа през първата половина на ХХ век. Бицилли работи в областта на историята, културологията, социологията, литературната критика и изкуствознанието, а текстовете му са публикувани на руски, сръбски, български, чешки, френски, английски, немски, испански и италиански в множество европейски издания.

    Три са книгите на професор Бицили посветени на новата и съвременна история- “Въведение в световната история, “Очерци върху теорията на историческата наука” и “Увод в изучаването на новата и най-новата история”.

    Трудовете му разглеждат световната история в два различни аспекта. Разглеждат се проблемите на политическата история, наблягайки на различни важни моменти, които остават в сянката на световната история. Другия главен въпрос е за историята на световните култури. Авторът повдига въпроса за важността на духовността в даден момент от световната история. Бицилли отделя много внимание и място на проблема за съотношението между филосифията и теорията на историята. Той е категоричен, че съвременния етап в развитието на историческата наука отхвърля необходимостта от философия, от търсене на смисъл в историята отвън, извън самата историческа наука. Според него тази наука сама поставя и решава своите теоретични проблеми. В трите книги посветени на съвременната история са събрани стопанските, културните, идейните, икономическите, религиозните и гражданските фактори, повлияли върху световната история в ново и най-ново време. В своите трудове Петър Бицилли обосновава причините за събитията, в които са заложени величието и низостта на времето, в което живеем. В книгите си той прави кратък преглед на онези фактори и проблеми на политическата история, които според него са от най-голямо значение. Главната задача, която си поставя е да представи хрониката на световните събития в нова перспектива- в съответствие с онези нови проблеми, които са предизвикани от големите обществени сътресения на новото време. Авторът се съгласява с мисълта на Бенедето Кроче, че всяка истинска история, за каквото и да говори тя, е съвременна история.

    Историческите насоки са възникнали и възникват под непосредственото впечатление от действителния живот и то във връзка с насъщните въпроси на съвременността. Това е опит да бъдат осмислени всички тези въпроси и да се приближим до разрешението им. Общата концепция за социално-политическия развой на народите от европейския културен кръг се формира около средата на ХІХ век, като резултат от работата над разрешаването на текущите задачи, които се изпречват тогава пред народите и държавите. Още от края на XVIII век главното внимание е насочено към въпросите за конституцията и националността. Ето защо и историческата наука от онова време разглежда миналото от гледището на съвременните събития, които главно са занимавали и вълнували умовете тогава. Великата Френска революция е изобразявана като начало на нова ера на демокрация, на свобода и на всесветска цивилизация, гигантски скок по пътя към общочовешкия прогрес. Тежките икономически кризи, резултат от индустриалния преврат от края на XVIII век и началото на ХІХ век, работническите маси, социално революционните движения и дълбоките промени в стопанските форми на Западна Европа – всичко това дава тласък за възникване на един съвсем нов вид историческа литература – история на социално икономическия развой. Икономическия (или исторически) материализъм става една от най-влиятелните насоки в историографията. От гледището на “икономическото” или марксисткото разбиране на историята на Новото време, капиталистическия развой на Европа в края на ХІХ век се счита за негова кулминационна точка. Европа вече е узряла за социална революция, и Маркс предсказва, че тя ще настъпи към края на века. Измежду европейските държави първа Англия почва да води една последователна “империалистична”политика. Ето защо именно там историческата рефлексия почва да се занимава с въпросите за империализма, за световната политика, световното стопанство. Традиционното изложение и обяснение на новата история се отрича, защото то поставя на първо място само фактите от конституционно политическото развитие на Европа, а игнорира историята на държавите в Новия свят и най-новата история на Япония. Историята на Европа в ново и най-ново време е история на държави и народи, принадлежащи към европейската култура, където и да са те. Главната разлика на Новата история от историята на древността и на средновековието се състои в това, че тази история става “всемирна история”. През целия ХІХ век преобладава една тясна формално-либерална историческа концепция, възникнала и оправдавана от интереса поддържан от идеите на Демокрацията и Свободата, но Демокрацията и Свободата като идеални цели, а не като постигнати вече. Голямата заслуга на социалистичната и въобще на “икономичноматериалистичната” историография е в това, че тя именно издига на първо място въпроса за икономическата сила, основен в съвременната история. Над личностите и над класите стои Държавата. Икономическия проблем е само една част от друг – проблема за държавната сила. Държавата е една форма на организация, която осигурява националната мощ и националната власт, необходими за живота на нацията. В историята на европейските държави има моменти, когато те- една след друга почват да проявяват стремеж да излязат вън от традиционните си предели. Тази тенденция ги отправя оттатък океана.така погледната новата история почва от времето, когато е открит пътя за Америка. Правителствата обаче, в протекционно-меркантилистичната си политика почват да гледат на колониите, като на чужди страни и за да запазят интересите си, и тези на метрополията, парализират развоя на индустрията в колониите. Това е една от главните причини, заради които колониите охладняват към метрополиите, докато накрая се и отделят от тях през 1776 година.

    След тези промени международната политика все повече придобива световен характер, и то в такъв смисъл, че международните отношения в Европа се поставят в зависимост от колониалните интереси на европейските държави, и че във всеки случай, промяната в съотношението на силите в Европа се определя от успехите и неуспехите отвъд Морето. Световната политика през този период (XVI-XVIII век) е не само допълнение и продължение на европейската, но и играе безспорно, роля подчинена на последната. Колониите са се считали и са били прибавки към намиращите се в Европа политически тела, и нито една от тях не е била жизнен център за метрополията си. Загубата на цяла колониална империя (Канада, Нова Англия) се е понасяла от съответната държава сравнително лесно, обаче загубата на Индия в наши дни би означавала не само разпадане на Британската империя, но и гибел за самата Англия. В континенталните европейски държави европейската политика винаги е била пред световната.

    В началото на третото хилядолетие съвременния свят навлиза в сложни, многоизмерими и противоречиви процеси на развитие и взаимодействия, които са резултатот вековни промени и натрупвания в живота на цивилизациите. Тяхното разглеждане от позицията на най-новата съвременна история представя автентична информация за дейността на нации и държави, на общности и народи, споделили участта да извървят дългия път на историческото съзидание в налагането на нови измерения на реалностите в ХХІ век.