Възстановяване единството на руската православна църква

  •  

     

    “Възстановяване на единството в Руската православна църква”

     

     

    Рaзколът в Руската православна църква съвпада с периода на жестокия терор от стана на болшевишкото правителство. След смъртта на патр. Тихон в 1925г., е невъзможно свикването на църковен събор, на който да се избере нов патриарх.

    Опасността от възпрепятстване на нормалния църковен живот от страна на властта и появата на различни претенденти за върховното ръководство, е осъзнато още от патриарх Тихон.[1] „Завещателното разпореждане” на патр. Тихон от 07.01.1925г., спасява Църквата от пълен разпад в най- критичните й години.

    Преди да бъде арестуван, патриарх Тихон избира своя заместник- митрополит Агафангел Ярославски. Патриаршеският местоблюстител ръководи Църквата за много кратко време.

    В „Завещателно разпореждане”, патриарх Тихон посочва трима архиереи, които да го заместват при смърт. Те са изброени  в определен ред- митрополитите Кирил, Агафангел и Петър. Но първите двама нямат възможност да поемат местоблюстителския пост. И така, начело на Църквата застава митрополит Петър Крутицки. Още в първите дни на неговото оглавяване, е принуден да влезе в конфликт с болшевишкото правителство. През лятото на 1925г., той обнародва послание, което забранява участието в подготвения от обновленците събор.

    Декември 1925г., Петър Крутицки пише своето „Завещателно разпореждане”, поради това, че той предвижда скорошен арест. В документа първо са посочени- Кирил, Агафангел и Арсений. Първите двама са на заточение, но той ги избира по- скоро от уважение към паметта на патриарх Тихон. Митрополит Арсений също е бил на заточение, но посочването на името му в завещателното разпореждане е уважение към установения ред, а именно да не се пропуска старшия по възраст. След това Петър Крутицки определя трима души, които реално биха могли да го заместят. Тава са: Сергий, Михаил и Йосиф.

    През зимата на 1925г. Петър Крутицки е арестуван и управлението на Църквата се поема от митрополит Сергий. Той е местоблюстител една година, като на 08.12.1926г. е арестуван. Годината преминава под знака на борбата с обновленческия разкол и безуспешни опити да се получи регистрация от властта на каноничния Синод. В същото време той решава да организира избор за патриарх.[2] Но поради това, че не може да се свика църковен събор, епископите гласуват тайно с писма.

    След арестуването на Сергий, постът е поет от митрополит Йосиф. Той заема този пост по-малко от месец, т.к. властите не му позволяват.

    Поради невъзможност да изпълнява задълженията си, той посочва трима архиереи: Корнилий, Фадей и Углички. Първите двама са на заточение, затова функцията на първойерарх поема архиепископ Серафим.

    В Сергий властите виждат подходяща и авторитетна фигура, която е готова да направи компромиси пред болшевиките в името на Църквата. Първоначално Сергий устоява на натиска, но пред заплахата за разстрел на арестуваните 117 епископи разбира, че запазването на Православната църква в Русия е съпроводено със значителни остъпки.Така се стига до провратния момент в историята на Руската православна църква след 1917г.- Декларация на митрополит Сергий от лятото на 1927г. за отношенията на Църквата със съветската власт в СССР.[3] Този документ поражда различни тълкования в историческата и богословска литература.

    Ситуацията в Църквата у в държавата е критична. Поради това, че властта подкрепя  обновленческото движение, Патриаршеската църква е застрашена от ликвидиране. Митрополит Сергий, за да запази достойнството на Църквата и да спаси живота на клириците, които са на свобода, обмисля възможните компромиси, които може да направи.

    Първата задача, която си поставя митрополитът е получаването на регистрация на Църквата. Но това е трудно изпълнима задача, защото регистрация притежава обновленческия Синод. В началото на 1926г. са изготвени два документа: 1) „Соловецкото послание” и 2) Проект за обръщение към правславните архипастири и пастири.

    Първият документ много добре описва положението, в което се намира Руската православна църква, както и отношенията й със СССР. В същото време епископите предлагат вариант за изграждане на отношенията между светската и духовна власт. Те се базират на закона за отделяне на църквата от държавата, чиито основни постановки влизат и в конституцията на СССР. Соловецките епископи изтъкват, че самата власт не спазва собствените си закони. В документа също се посочва, че е имало много гонения срещу клирици и миряни, безоснователни присъди и заточения. Също така са били затворени храмове и манастири.

    В края на „Соловецко послание” е изложено още едно искане на епископите. Те настояват властта да позволи свикването на Събор на Руската православна църква, който да възстанови нормалния църковен живот и да избере патриарх.[4]

    Проектът за обръщение към православните пастири както „Соловецко послание”, изразява желанието на архиереите за нормализиране на отношенията със съветската държава. На преден план се изтъква разликата между Църквата и болшевиките: „Те (болшевиките) си поставят за своя задача борба с Бога, с Неговата власт в сърцата на народа; ние виждаме целия смисъл и цялата цел на нашето съществуване в изповядването на вярата в Бога и в широкото разпространяване и укрепването на тази вяра в сърцата на народа.”

    В този проект се обръща също така и голямо внимание на отношението на Синода към задграничните епископи. Митрополит Сергий ясно се разграничава от тях, дори осъжда действията им, които са насочени към СССР. Този документ завършва с молба за регистрация.

    Но властите отхвърлят този проект, като не се позволява дори и да бъде публикуван. Опитите , които Сетгий прави за запазване  достойнството на Руската православна църква не се нравят на комунистическите дейци. Времето, в което Сергий е начело на Църквата, може да се сравни с татарското нашествие от ХІІІ в.

    През този период стават много промени: арести, лагери и екзекуции заплашват руското духовенство; Синодът на практика не съществува; не функционират значителен брой манастири и храмове; Духовното образование е ликвидирано. Опитът да се създаде Богословски институт в Ленинград през 1929г. не се увенчава с успех. Оправданията на властите са твърде странни- в града няма подходяща сграда за такъв институт, а и не достигат квалифицирани преподаватели.[5] По това време е спряно и издаването на църковни списания и вестници.