Възрожденска поезия 70-те години на xix в

  • Възрожденска поезия 70-те години на XIX в.

    Поезията присъства в българската литература още през Средновековието.Но възрожденската поезия не следва от старобългарските традиции,въпреки че в поетични текстове от XVIII и началото на XIX век може да се потърси известна приемственост с по-старите образи.Погледите на възрожденците са насочени към руската,френската,гръцката,сръбската поезия-от една страна,и българската народна песен-от друга.

    Първи стихотворни опити от епохата на Възраждането се появяват в религиозната книжнина.Едно от най-ранните стихотворения е „Ода за Софроний” (1813) от Димитър Попски.През първите десетилетия на века стихове пишат книжовниците просветители-Неофит Рилски,Неофит Бозвели,Иван Богоров и мн.други.Техните опити,наричани снизходително от следващите поколения „даскалска поезия”,обикновено са посветени на славното минало или на значима съвременна личност,на развитието напросветата или на някакво значимо местно събитие.

    Интересът към фолклора се появява сравнително по-късно.Първите записи на български народни песни са дело на чужденци,от тях идват и първите подтици,посрещани понякога с неразбиране от народните певци и разказвачи.Но интересът към народното творчество бързо се засилва,практически всички възрожденци издирват и записват народни песни,приказки,легенди,поговорки.Най-значителен е приносът на П.Р.Славейков и особено на братята Димитър и Константин Миладинови.Техните сбирки и до днес пазят най-хубавите български народни песни.

    Откриването на фолклора е тясно преплетен с развитието на възрожденската поезия.Първите стихотворци се стремят да се разграничат от народната песен,да създадат нещто различно.Но характерните фолклорни изразни средства-постоянни епитети,повтарящи се образи и мотиви-постепенно проникват в поезията,първоначално несъзнателно, а по-късно и напълно целенасочено.

    Спорове за това кой е първи

    Почти едновременно започват няколко поети.Найден Геров(1823-1900) публикува поемата „Стоян и Рада” (1845),която се приема за категоричното начало на новобългарската поезия.Н.Геров започва да пише стихове от 1841 г.,но те не са публикувани и остават в архива му.Почти по същото време към поезията се насочва и Д.Чинтулов,а малко по-късно и П.Р.Славеиков.След тях идват Георги Раковски,Григор Пърличев,Любен Каравелов,Константин Миладинов,Христо Ботев,Стефан Стамболов.Сред най-изявените възрожденски поети е и Иван Вазов,който публикува преди Освобождението първите си три стихосбирки „Пряпорец и гусла”,”Тъгите на България” и „Избавление”.

    Това което отличава поезията на Н.Геров,Д.Чинтулов и П.Р.Славейков от опитите на техните предходници,може да се открие в проблематиката,в езика и в стихосложението на техните стихове.И тримата се стремят да пишат на един естествен и разбираем език и скъсват с опитите да се редят стихове на някакъв до голяма степен изкуствен „висок” език,близък до църковната традиция,но труден за разбиране от публиката.От руските поети те възприемат силаботоническото стихосложение,което бързо се налага в българската поезия.Силаботоническото стихосложение е тип ритмична организация на стиха,който се изгражда от наличието на определен брой срички в стиха и ударения на определени места,определени от някаква предварителна схема.

    Така в началото на поемата „Стоян и Рада” се редуват стихове с по 9 и 8 срички,при което ударението попада на четни позиции-т.нар.ямб.