Възприятия и разстройствата им

  •  

    Курсова работа по психопатология

     

    Тема: Възприятия и разстройствата им.

     

    Възприятие.

     

    Възприятието се отнася както до фактическото получаване на сетивна информация за света на хората, нещата и събитията, така и до психологическите процеси, чрез които това се осъществява. Възгледът, че всички наши мисли и преживявания се състоят от краен брой сетивни идеи, се разработва системно от редица британски филосифи. От Хобс и Лок през Бъркли до Джеймс Мил и Джон Стюарт Мил. Научното изследване на възприятието започва с възникването на психофизиологията и опитите на Йоханес Мюлер през 1838 година да раздели сетивните преживявания на такива модалности като зрение, осезание и мирис. След анализ се оказва, че видимо единният цвят, който възприемаме, се състои от отделни канали на преживявания, всеки от които зависи от действието на специфична и идентифицируема част от сетивната нервна система, която следователно отразява само непряко действителното състояние на физическия факт. Според класическата теория важните характеристики на света, който виждаме и чуваме, не са усещания; по-скоро те са сложни заучени възприятия. Това създава постановката и целта на изследването на възприятието, илюстрирани най-добре при зрителното възприятие за пространство.

    Възприятие за пространство. Възприятието на третото измрение представлява особен проблем за философите и психолозите, защото трите измерения не могат да бъдат точно определени от двумерния поток светлина, попадаща в окото. В двумерния поток обаче са представени характерни модели на нормалната среда, които обикновеносе асоциират с различни представи за близост или отдалеченост и представляват насоки за третото измерение. Според една устойчива теория възприятието за дъбочина се основава именно на тези признаци. Тъй като тяхното използване не е свързано със съзнателно формиране на заключения, те се наричат насоки за дълбочина, като се има предвид, че е пряко псохологическа реакция, а не е опосредствана от съзнателна дедукция. В ранните версии на класическата теория за възприятията се приема, че възприятието за дълбочина се постига чрез заучената асоциация на такива зрителни насоки със спомени за предишни оптягания на мускулите и осезателни усещания.

    Пряко възприятие. Светлината, която попада в окото, се нарича оптичен поток за разлика от образа върху ретината, който се формира в самото око. В резултат на паралакса на движението обектите на различни разстояния в света се изместват в различна степен в оптичния поток при всяко движение на наблюдателя. В най-радикалната от теориите за прякото възприятие Гибсън твърди, че оптичния поток на движещ се наблюдател в нормална среда съдържа достатъчна информация, която да конкретизира за нервната система свойствата на мястото на действие и на събитията във физическия свят, а нашите възприятия за тези свойства са директна реакция на тази информация.

    Възприятие за дълбочина. Диференцираното възприятие за разстояние, известно като възприятие за дълбочина, се дължи главно на зрението и слуха. При зрението съществуват два общи класа информация за дълбочина: монокулярна и бинокулярна. Монукулярните данни за дълбочина се получават само чрез едното око. Бинокулярните признаци са конвергенция и несъответствие между ретините. Слуховите признаци за дълбочина се използват от слепи хора, които могат да се приближат към стена и да спрат пред нея. Допълнителни слухови признаци за дълбочина са количествено отразени звуци, спректрални характеристики и относителната сила на познати звуци.

    Възприятие за форма. Възприятието за форма, включително фигурни детайли и мотиви, се осъществява от организмите, чрез анализ на стимулни свойства, постъпващи на сензорния вход. Няма единно мнение за това какво представлява формата. Предполага се че възприятието за контур и ръб се извършва на равнище на ретината. На тази база някои експерти по проблемите на зрението допускат , че контурът и ръбовете са основата на сложното възприятие за форма. Фигуралният синтез е начинът, по който  стимулната информация се предава  от образи и се синтезира във форма.

    Зрителни илюзии. Перцептивните илюзии възникват винаги, когато има несъответствие между отдалечения стимул- обектите в реалния свят- и възприятията ни за тях. За психолозите на възприятието, илюзиите са потениалния ключ за разбирането на начина, по който възприятието работи в нормалния случей. Когато се появи някоя илюзия, осъзнаваме невидимите процеси на усещането и възприятието. Като ги изследваме внимателно, илюзиите могат да ни кажат как възприемаме света толкова точно.

     

    Разстройства на възприятието.

     

    I.                        Количествени.

    1.               Хиперстезия- повишена възприемчивост на външни стимули, получава се в състояние на тревожност.

    2.               Хипестазия- понижена възприемчивост, наблюдава се в период на депресия.

    II.                    Качествени.

    1.               Илюзия- погрешно възприемане на реално съществуващи предмети и явления. Могат да имат всички здрави хора.

    2.               Халюцинации- възприятие на обект, който реално не съществува.Хората, които ги имат, нямат критично отношение към тях, те са убедени, че това което виждат е реално.Те биват: зрителни, слухови, тактилни, вкусови и други.

    3.               Псевдохалюцинации- човек чува или вижда несъществуващи неща, но той знае, че те не са истински. Пациентът тук е критичен, но си ги обяснява , че те идват от външно въздействие. Характерни са за шизофренията.

    4.               Деперсонализация- това е синдром, който включва различни симптоми, според което се дели на: