Възпитателни и естетически стойности в малките жанрове на фолклора

  •  

     

    ВТОРА ГЛАВА

    ВЪЗПИТАТЕЛНИ  И  ЕСТЕТИЧЕСКИ  СТОЙНОСТИ В  МАЛКИТЕ  ЖАНРОВЕ  НА  ФОЛКЛОРА

     

    Фолклорът по произход принадлежи  на миналото. Той отразява възгледите на народа, стремежите и съкровените му мечти през вековете. Фолклорното богатство принадлежи към онзи вид творчество, което не загубва никога стойността и величието си. То е издържало безкомпромисния изпит на отминалото време, за да остане и днес безсмъртно. И независимо, че към средата на 19 век народното творчество престава да изпълнява функцията на “ главно художествено отражение на народния живот”, изместен от пълнокръвно навлизащото дело на младата ни национална литература, фолклорът не престава да служи  и като пълноценно изкуство, и като солидна школа за художествено майсторство. Защото е свързан здраво с историческата съдба на народа ни, защото в него  е вкоренено здраво народностното съзнание, защото е отсято най-ценното.

              Близостта до народната душа, до вечните стремежи на човека към доброто и красивото, към справедливостта определя трайния характер на народното творчество. Вечни истини и сложни философски проблеми са намерили художествен израз в проста поетична форма, наситена с дълбоко преживяване. Затова фолклорът е достъпен, любим и разбиран от всички- малки и големи. Нещо повече – той е удовлетворявал и потребността от художествена изява през вековете, като е въплътил в художествени образи натрупания житейски опит и знания за света, събрал е и е опазил естетическите и нравствените ценности на поколенията.

              Творчеството на народа ни винаги е било и ще остане като едно от основните средства за възпитателно и естетическовъздействие. Няма талантлив писател, който да не черпил вдъхновение и художествено умение от фолклора.

              Достъпността   и    близостта му  до душевността на всеки, естетическата му  стойност,задоволяваща всеки, го прави вечно жив.

              Освен с актуалността на мотивите и проблемите фолклорът се отличава и с жанрово многообразие, еднакво богато откъм художествени постижения. Трудно е да се прецени дали една приказка, наситена с фабула, с идейна основа и проблематика, е по-хубава от една приспивна песен или гатанка, в която са вложени остроумие и душевна надареност. Оттам е трудно и да се отдели точно кое е предназначено за възрастни и кое е само за деца. Талантливата творба е за всеки, който има душевност и богатство на емоциите , за да я усети и преживее.Но едно тематично разграничение , също и относително възрастово предназначение ни дават основание да определим някои специфични творби от фолклора като детски, имащи за цел както да завладеят вниманието на малкото, да го отвлекат, да го забавляват , така и да формират у него първите представи за някои житейски норми и нравствени правила. Освен приказките, които са любимо и търсено от всяко дете четиво, в поредица увлекателни жанрове са  и пословиците и поговорките, гатанките, залъгалките /предназначени за най-малките/, броилките. Самостойна група към тази поредица образуват благословиите и клетвите, като особен интерес за съвременния човек биха представлявали клетвите със стремежа за естетизиране на грозното и злото пожелание. Те са малко известни, не са предмет на отделно разглеждане, но клетвите са жив пример за стремежа на народа ни към изящество и съвършенство, дори и в случаите, когато се оправят зложелателство, болест или смърт.

    Пословицата е сбито изразена мисъл, която синтезира натрупан опит или наблюдения, утвърждава истини, проверени в живота. В повечето случаи тя е изказана като поучително съждение. До формулирането на мъдростта много често се стига в резултат на разказана случка, приказка или песен , като пословицата е извлечена като правило с нравствена стойност. Например пословицата  “ Който не познава добро, той намира зло “, е извлечена от следната разказана случка: “ Един вълк бил подгонен от ловджийски кучета, които щели да го хванат и разкъсат. Вълкът помолил един орач да го скрие.  Орачът  го сложил в един чувал и разгонил кучетата. Но като отминала опасността и орачът развързал чувала, вълкът казал:

    -                                Сега ще те изям.

    -                                Защо ще ме изядеш? – попитал орачът. – Нали аз те спасих, аз ти        направих добро!

              Случайно по това време минавала една лисица. Решили да я питат, тя да отсъди дали вълкът трябва да изяде орача. А лисицата казала на вълка:

    -                                Влез отново в чувала, та да видя как е била работата и дали наистина орачът ти е помогнал.

    Влязъл вълкът в чувала и тогава лисицата казала на орача:

    -                                Вземи сега едно дърво и удари…”

    Приказката завършва с изказаната сентенция “ Който не познава добро, той намира и лошо “.

    Поговорките са подобни на пословиците, но отличителното при тях е, че предават направо завършена мисъл. Пословицата предупреждава, дава съвет по метафоричен път, като че ли целта е предимно в доказателството на правотата, която внушава , докато поговорката е лаконичен израз , често неотделим от живата реч. Например “ очите ми се изгледаха “, “ стискам палци “, “ стоя на тръни “, “ гледа на четири “. Пословиците и поговорките не се четат като самостоятелно литературно произведение. Обикновено те са вплетени в говора, в текста, както са и възникнали – от внезапно хрумване на остроумеца, от образния  и изразителен език на разказвача. Те звучат като основна, търсена и преследвана в речта мисъл , криеща главния замисъл на разказваното. С тази си характерна особеност пословиците и поговорките и до днес са останали в езика на народа ни като устойчиви словосъчетания, доказателство за мъдрост и точност на мисълта, които не могат да намерят друг езиков еквивалент. В това е силата на тези специфични жанрове. Главната област на тяхното възпитателно въздействие е интелектуалната сфера. Лаконичната мисъл, силната изразителност , вложената мъдрост в тези малки народни бисери са изразени винаги с помощта на художествен образ.