Възобновяване и начално развитие на българската държава (1185-1207 год.)

  • 18

     

    Тема :5    ВЪЗОБНОВЯВАНЕ /ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ/ И НАЧАЛНО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА   (1185-1207 год. )

     

     

    1.     Промените в българските земи

     

    Гибелта на Охридското царство бележи началото на голямото историческо изпитание за българския народ. През изминалите 337 г. от създаването на държавата до разгрома и от Василий  II, българският народ се утвърдил етнически, политически, културно, което е гаранция за оцеляването му в годините на чуждо владичество.  Василий  II си давал сметка за положените огромни усилия във войната срещу българите. Поради това при устройството на новозавладените земи императорът се опитал да запази, доколкото било възможно, етническата им характеристика, като само ги доближил до византийската военноадминистативна система. От ядрото на Самуиловата България, която обхващала македонските земи, била създадена тема България с главен град Скопие. Земите на Северна България , разположени между Дунав и Стара планина, образували тема Паристрион (Подунавие) с център гр. Доростол (дн. Силистра). Най-северозападните територии образували тема придунавски градове с главен център Сирмиум. Управителите на тези области били гърци. По-раличен статут имали българските земи в Цебтрална и Източна Тракия, които били присъединени от Византия още 971-972 г. Поради близостта им до Константонопол те били организирани в обичайната византийска военно-административна система.

    Тъй като държавата била покорена, църквата не могла да запази патриаршеското си достойнство. Василий  II я понижил в архиепископия със средищен град Охрид.

    Императорът държал да запази националния характер на новосъздадената архиепископия, поради което за пръв архиерей бил назначен българинът Йоан от Дебър. Охридската , изрично назована от византийците „Българска” архиепископия, обхващал почти изцяло държавната територия на Охридското царство, в което влизали 31 епархии. С нарочна грамота от 1019 и 1020 г. император Василий  II запазвал привилегиите и правата на българското духовенство, което не променило по същество статута на църквата, както и нейните функции. Запазвайки структурата и организацията на Българската ц-ърква, Василий  II се стремял да намери опора на своята твърде несигурна власт в покорените земи.

    След включването на българските земи в състава на империята били въведени характерните за Византия феодални отношения, при които за разлика от времето на българските царе се плащали и парични данъци. Нова и нехарактерна за българските обичаи била пронията, според която на висши византийски чиновници и слижители се давала за доживотно ползване голяма част от земите на българските селяни. Това население постепенно оставало без земя и ставало зависимо от новите поземлени собственици. По този път се създават париците – зависими селяни без своя собственост. Неблагоприятно за българските селяни било обстоятелството, че прониарите нямали наследствени права, поради което се опитвали да извлекат максимална полза от дадената им земя.

    За тежестта на наложената данъчна и повинностна система пише охридският архиепископ Теофикакт (грък по произход).

    Първата забележима промяна след дългогодишни борби за независимост и налагането на византийска власт било бързото претопяване на българската аристокрация. Трябва да се има в предвид, че за едно средновековно общество аристокрацията била не само най-представителната прослойка, но и негов ръководител. Съзнавайки това византийските управници сторили всичко, за да приобщат и претопят най-изявените родове на българите. Чрез бракове, придворни титли и високи постове в провинциалната администрация, както ни уведомява арабският историк Яхя Антиохийски, тези българи продобили византийско самосъзнание. Така лишен от родовити люде и водачи, българският народ могъл да бъде подчинен по-лесно на чужда власт. Макар и разоражени, голяма част от войските на последните охридски царе съставлявала заплаха за виантийската власт. По нареждане на Василий II Българоубиец, бившите бойци били отпратени далеч от родните места, както съобщава арменсйият историк Аристаклес Ластовертци. В случая чрез откъсване на най-жизненоспособните млади хора естествено намалявало съпротивителните сили на българите, както и възможностите им за съпротива. В резултат на водените почти непрекъснати войни между 971 и 1018 г. Били разорени много селища, хиляди хора били прокудени по чужди краища. Освен всичко друго между 1022 и 1025 г. българските земи били сполетени от суша, скакалци, епидемии. Твърде честите мобилизации на българските младежи в армията също се отразили неблагоприятно върху демографският статус на населението.

    Като неблагоприятно допълнение към изброените несгоди българите трябвало да изпитат и зачестилите се през XI в. нападения на варварските племена от север и североизток. Започнали нашествия на печенегите, които по това време обитавали Влашката низина северно от Дунава. През 1032 г. един печенежки отряд преминал реката и извършил големи опустошения в Северна България. Ново нахлуване имало през 1034 г. когато опустошили земите м/у Дунав и Стара планина, проникнали дълбоко на югозапад и стигнали до Солун. Положението на българите се утежнявало и поради наложилата се практика българи да бъдат привличани на военна служба и да се изпращат по различни фронтове.

    По-късно българите се сражавали с/у печенеги, узи, кумани, селджукски турци и други противници на Византия. Участието на военните действия естествено изтощавало силите на българския народ. Същевременно обаче то имало и положителна страна, тъй като българите придобивали боен опит и могли при благоприятни обстоятелства да се организират по-лесно за борба за собственото си освобождение.

     

    2. Съпротивата на българите срещу византийската власт

                  Замяната на натуралния с паричен данък се оказала твърде пагубна, тъй като българските селяни не разполагали с пари и били принудени да залагат реколтата и земите си. От ден на ден недоволството все повече нараствало. Сигнал за въстанието бил даден от Белград, през 1040 г., където се появил Самуиловият внук Делян. Въстаниците го избрали за „цар на българите” под името Петър. Всеред всеобщ ентусиазъм било обявено началото на въстанието, а наскоро след това започнали и военни действия с/у византийските гарнизони. Хронистът Скилица лаконично обобщава настроението сред бунтовниците „Българите отскоро положили врат под ярема и силно се стремили към свобода”. След Белград в ръцете на въстаниците попаднали Ниш и Скопие, което накарало император Михаил IV Пафлатон да изпрати с/у тях управителя на Драч. В имперската войска имало много българи, което се оказало фатално за византийците. Начело със своя съотечественик Тихомир те напуснали ромейската войска и след като провъзгласили водача си за „цар на България” се присъединили към бунтовниците на Петър Делян. Изход от фактически създалото се двувластие въстаниците намерили, като убили Тихомир, който станал жертва на единоначалието.

    Активно подпомагани от местното българско население, войските на Петър Делян проникнали далеч на юг до Коринтския провлак. Мощното настъпление на българите изплашило до Солун император Михаил IV, който побързал да отплава за Константинопол. По това време паднал и гр. Драч – стратегически важна крепост в Адриатика. Вестта за цар Петър Делян и успехите му с/у войските на императора достигнала чак до Армения, където живеел синът на последния български цар – Алусиан. Старата вражда м/у синовете на комит Никола този път припламнала сред внуците. Ароновият внук, смятал, че короната му принадлежи, поради което предрешен и под чуждо име, се добрал до лагера на българските въстаници, при Острово (Македония). Появата на Алусиан била неочаквана за Петър, който имал сериозни смутове във войската. Въпреки това царят видимо изразил радостта си от идването на Алусиан и в знак на доверие му възложил отговорна задача – да щурмува и превземе Солун. Алусиан избързал и разпоредил за атака. В крайна сметка 40-хилядна войска била разбита, за което несъмнено вина има военачалникът.

    Раздразнен от справедливите упреци на братовчед си, по време на един пир Алусиан се възползвал от занижената му бдителност и го ослепил. Императорът щедро възнаградил измяната с магистърска титла. По-нататъчната съдба на предателя е неизвестна. Ослепяването на водача – цар Петър Делян, понижило бойния дух на българите. Наскоро след разгрома при Солун въстаниците претърпели още няколко поражения. В наказателните експедиции с/у тях, особено се отличавал византийският наемник Харолд Хардрад, наречен в една норманска сага „разорител на българите”.