Вяра - Никола Вапцаров

  • Поезията на Никола Вапцаров търси в обикновените слова силата на нравствените стойности, които са вечни истини за всеки човек, но единствен поетът открива лиричния им отзвук в душата си. Превръща „простите” думи в поезия. Всяко слово е подбрано с изискан лирически вкус. Изчистени от всичко излишно и ненужно, думите във Вапцаровата поезия крият в естетическия лаконизъм на изказа безкрайно богатство от внушения. Метафоричният смисъл е концентриран и художествено целенасочен. Поезията на Вапцаров е размисъл за човека и неговия живот. Това е една искрена изповед за колкото условните, толкова и реални „диалози” с живота и неговите екзистенциални стойности, които всеки човек води в определен момент. Монологът и диалогът са основни жанрови форми на поетичен изказ. Мигът на изповед е екстремален. Има кулминационни стойности на вътрешно емоционално преживяване. Поетичната сила на чувството е постигнала своя предел. Изповедта е поднесена с „думи точни” , с отдавна преживяно и премислено екзистенциално съдържание. Тази особеност на Вапцаровите поетически послания се наблюдава в стихотворението „Вяра” , което разкрива нравствения кодекс на поетика, пристрастно ангажирана с темата за човека и смисъла на неговия живот.

    „Вяра” е не само първа, представителна творба в цикъла „Песниза човека”  на Вапцаров,но и произведение, определило тематичната и художествена насока в развитието на цялостното творчество на поета, събрано в стихосбирката „Моторни песни”.

    Художествено доказателство за искреността на изповедния тон в поетичния монолог, с който започва стихотворението, е вътрешната озвученост на стиха с ритъма на повтарящото се човешко всекидневие. Той е винаги обикновен и еднакъв за всички хора, но поетът търси неговия смисъл:

          Ето – аз дишам,

    работя,

    живея

    и стихове пиша

    (тъй както умея) .

    Няма нищо необикновено в житейския делник на лирическия герой, представител на Вапцаров в художественото пространство на творбата. Лиричното Аз на твореца е първият свидетел на поетичната изповед. Затова и художествените внушения на лиричния монолог са поднесени в първоличностна АЗ – ова форма на изказ. АЗ – ът на поета изразява съкровената същност на лирическия размисъл, на изповядващото се поетично съзнание. Той е субективният носител на драматични преживявания, в които се долавят  „симптомите”  на очертаващото се противоречие. То е в основата на зараждащ се мълчалив конфликт между човека и неговия живот. Започва диалогът между лирическия АЗ, въплътил човешкото неудовлетворение от екзистенциалното битие, и самия живот, който е одухотворен участник в поетическия диспут. Общото и универсалното доминират в лиричната констатация:

    С живота под вежди

          се гледаме строго

          и боря се с него,

          доколкото мога.

          Индивидуалният щрих към поетичния образ на вечния „спор” и несъгласие с живота е в посланията на стиховете: „(тъй както умея)” и „доколкото мога”. Изразено е лиричното и неповторимото в живота на самия поет, индивидуалният смисъл на човешката му екзистенция – неговата поезия: „и стихове пиша/ тъйкакто умея” . Друга особеност на личната му човешка позиция към  „опонента” в поетическия „диалог” е допустимият предел на възможности, с които се води тази битка: „боря се с него,/ доколкото мога.” Всеки се изправя срещу трудностите на своя живот, от своя лична позиция, но „двубоят” между човека и живота е неизбежен. Това е универсалното и вечно повтарящото се в житейската съдба на всяко поколение и всеки индивид. Всеобща е човешката участ.Животът е противоречив и в повечето случаи конфликтно разминаващ се с човешките желания и стремежи. В тази противоречивост на връзката: човек – живот, Вапцаровият поетичен АЗ намира диалектиката, т. е. формирането на нравствения смисъл на живота в условия на постоянно противоречие. Омразата не ражда омраза, а се превръща в любов. Това е библейската истина, въплътена в поетичните нравствени категории на Вапцаровото стихотворение „Вяра” . Самото заглавие на творбата има библейски смисъл, интерпретиран като екзистенциално съдържание на нова поетична категория – Вапцаровата вяра в човешката обич към живота. Тя е изповядана от лирическия АЗ:

          С живота сме в разпра,

          но ти не разбирай,

          че мразя живота.

          Естествено произтичащата „омраза” от „разпрата” за Вапцаров е израз на примитивизъм и неразбиране на диалектиката на живота. Омразата отрича съществуването на самия човек, обрича го на гибел. Така самият той се отказва от правото си на живот, което противоречи на естествения инстинкт, присъщ на човека, да отдалечи предопределения миг на среща със смъртта. По природа човекът винаги се стреми към живот, а омразата към собственото му житейско битие е своеобразна смърт за духа и неговата нравственост. Човекът, изпълнен с омраза, не води битка със себе си, а воюва срещу своята същност и своя живот. Затова единствената нравствена сила е в превръщането на омразата в любов. Лирическият АЗ бърза да изповяда тази вечна истина за човешката природа: