Военна проза на Йордан Йовков

  •  

    Военна проза

    Николай  Райнов е нарекъл Йовков “основател на българския военен разказ”. Не само защото раждането на писателя Йовков се свързва с военната му проза, но и защото тези разкази надхвърлят рамките на конкретното събитие и изграждат  личността на писателя хуманист. Военна е тематиката на разказите, но посланията са общочовешки  послания за мир, за хармония между хората. Военната проза сродява Йовков с Дебелянов, изпял “сиротната си песен” от франта и опознал “тихата победа” над смъртта.

    Сблъсъкът между два различни свята – на мира и на войната, ражда драмата на човека. Мирът е разбиран като естествено присъствие на човека в обществото с определен ред,  сред устойчивите ценности на традицията, в кръговрата на природния цикъл живот – смърт. Войната е хаос, насилствена смърт, братоубийство. Войната разрушава представата за  живот по законите на любовта и хуманността към човека. Героите на Йовков са чувствителни натури и реагират емоционално на  този варварски спрямо човека акт.  Изпитанията на войната заставят писателя да търси смисъл там, където всичко изглежда безсмислено и подчинено на диви нечовешки инстинкти. Войната е представена от Йовков като огромно изпитание за  душите  на хората, за човешкото, за възможните предели на болката, на надеждата, на възторга, на издръжливостта. Войната е и предизвикателство за човека да надмогне  новата си социална роля, да стане  мълчалив, безименен герой.

    Военните си разкази и очерци Йовков пише по време на войните(Балканска,Междусъюзническа и Първа световна). Те са публикувани през 1918-1919 г. в два тома, които съдържат три цикъла: “Земляци”, “Край Места” ,”Те победиха”.Военната проза на Йовков отразява негови лични наблюдения и впечатления и представлява преход от очерка към художествения разказ.В ранните разкази преобладава “аз” формата на очевидеца( повествованието е от 1л.ед. ч.), където разказвач и герой е самият автор. Той е емоционално ангажиран и  осмисля събитията според логиката на преживаваните чувства.  Йовков много бързо се освобождава от  тази форма и бърза да”се скрие “, за да остави читателя “сам да следи живота, който става пред очите му”. Позицията на наблюдателя до голяма степен предопределя и известната “театралност” на изгражданите картини. Често военните действия са представени като “сцена”, “картина”, а читателят е в ролята на зрител. (“Кайпа”,”Пред Одрин”, “Белият ескадрон”)

         Отношението на Йовков към войната е противоречиво и сложно като характера на самите събития от 1912 –1918г. , и винаги лично изстрадано.Във военните разкази се преплитат патриотичните мотиви за любовта към родината, верността към войнишкия дълг, саможертвения героизъм на българския войник, благородната скръб за поруганата човечност, вътрешното отрицание на античовешката същност на войната. Йовков избягва  баталните сцени, изобразяването на кървавото, уродливото лице на войната, нито на триумфа на военните победи. Войната е видяна като отглас в душата на човека.

          Писателят има усет  към силното в живота и у човека, затова мъжественото, героичното в проявленията на войната го респектира.Той изразява респекта си пред силата-волята, енергията на човеците, още повече когато те са обединени от нещо “велико и скъпо”.Той вижда човека в картини на атака, на саможертвена екзалтация, но преди всичко на овладяно напрежение, на фаталистично смирение.Когато настъпва сблъсъкът  в битката и хиляди умират  на бойното поле, усещането за мощ и сила се измества от болката за човека, за неговата погубена сила.Още древният Омир съчетава възторга си пред могъщия сблъсък на ахейци и троянци с ужаса и състраданието при смъртта на силен и мъгъщ воин.Йовков разбира противоречивостта на самото явление война .

    Йовкови цитати: “Войната идеше с хиляди тегла и ужаси, с хиляди невидени и преживяни случки”.”И всеки изпитваше особено желание да изпита, да преживее, да превъзмогне това, което е тъй странно , ново и силно”.

                                    “Никой не се оплака ,не възропта, а всички бяха въздържани и спокойни като хора, на които предстои  тежък и свят труд".

                                     “Рядко можеше да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса”.”Изпод гората изправени ножове се подемаше диво и страшно “ура”.

                                     “…обзема ги примирението пред една неотвратима воля и тая сладостна скръб, която изпитват всички ,които трябва да умрат за нещо велико и скъпо”.

                                     “…кръвта , проляна на бойното поле хвърля отражение на небето”.

                                     “нова стихия, свирепа, разюздана и хищна еднакво опасна за свои и чужди”

                                     “Войниците почувстваха това примирение пред смъртта, което иде от съзнанието за еднаква участ”.

                                     “Толкова много кръв, че болно и тежко е да се гледа”.

           Централен образ  във военната проза на Йовков е българският войник в  най- буквалния смисъл , това са обикновените войници “долни чинове” ( не  командири и  висши началства). Войникът –това е българският селянин , облечен във войнишки шинел, хиляди безименни   синове на дълга, които ще  легнат заедно в братските могили като  статистическа бройка.

          В  очерка “Пред Одрин”,1914 Йовков си позволява една характеристика на  безименния български войник, която  изразява  авторовата оценка за  неговия патриотизъм и чувство за дълг:”Каква покорна, някак нехайна доброта, упорита и честна издръжливост!Не, той никога не ще изневери на дълга  си, никога!…Пороен дъжд го плиска, леден вятър брули загорялото му бронзово лице.Той бди.Той е смел, храбър, честен и добър…Бъдете спокойни!..”.

     

     

     

     

     

     

    “Земляци”

               Въпросът за жанра- повест или разказ. Прието е да се отнася към повестите.Излиза  в края на 1915 г. В сп.”Демократически преглед”.Йовков държи  на тази творба да се гледа като на начало и затова я поставя в началото на сборника “Разкази” 1917 г. Това е творба за сакралната връзка на човека със земята и родината, които той носи в душата си.  Тук вниманието е насочено не към военните действия , а към военния бит, направен е своеобразен психологически портрет на всекидневието по време на война. По сведения на Г.Вълчев, прототиповете на  земляците са добруджански селяни.Йовков описва събитията от 1913 г. С трета Балканска дивизия.Литературната критика открива в тази творба много от пътеките  на Йовковия художествен свят.В повестта  се вижда една от важните особености на  световъзприемането на автора- той никога не бърза, дори когато трябва да изобрази вихрена атака.