Виталността на българина в произведенията на Елин Пелин

  • ВИТАЛНОСТТА НА БЪЛГАРИНА В ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА ЕЛИН ПЕЛИН

    I.                   Увод

    В началото на ХХ век българският културен модел вече се характеризира с напълно изграден интензивен културен живот. Сред многообразието от творчески търсения, течения и идеали се забелязва, че произведенията на основоположника на родната художествена класика — Иван Вазов, са вече анахронични в общоевропейски план. Това съвсем не означава, че модернистичните и екзистенциални идеи имат господстваща роля в творческите решения на българските автори. Творци като Елин Пелин и Йордан Йовков преоткриват трагичната проблематика, свързана с живота на българина, романтичната обаятелност на обикновения човек. Те продължават традицията в областта на кратките белетристични форми и внасят в литературата ни изключително богатство от изразни средства, в портретирането и психологическата характеристика на героите, в пейзажа, в описанието на бита — нещо, което издига творбите им на по-високо естетическо равнище, а героите са по-живи в сравнение с Вазовите.

    Отличителен белег за Елин Пелин е неговият специфичен подход при изграждането на литературния персонаж. Той вниква по своеобразен начин във вътрешния мир на своя герой и разкрива съдбата му, неговата връзка с околния свят. Така бележитият ни писател излага възгледите си за народопсихологията на българина.

    II.                Теза

    Елин Пелин разглежда човека в различни измерения, стремейки се да утвърди своята философско-екзистенциална система в оценката за душевността, като мяра за разкриване на индивидуалната същност. Чрез преплитане на романтично-лирическото и реалистичното начало, творецът изразява своя критерий за нравствената красота на хората. Жестоката действителност, непосилният труд, безизходицата от немотията на селянина са правдиво отразени в произведенията на писателя. Трайните добродетели у българина са видени в близостта му до природата, в установените морални стойности, в романтичното възприемане на живота. С много драматизъм е пресъздаден краят на патриархалната идилия, крушението на чувството за святост на любовта, красотата и земята. Загубата на насладата от селския труд е резултат от рухването на общата ценностна система и това е основният проблем в неговите текстове.

    III.             Изложение

    1)     Тематичен кръг на Елин-Пелиновите текстове.

    Още първият подстъп към творчеството на автора установява нещо своеобразно — с най-остро социално зрение измежду своите съвременници писатели, Елин Пелин показва осиромашаването и теглото на българското село от края на миналия и началото на нашия век — село, подгонено от бирници, лихвари и стражари с неговите разградени и боклукчиви дворове и отсечени в пристъп на необуздана ярост дървета, с ратаите и задлъжнелите селяни, давещи мъката си в кръчмите, с усамотената нивица,  която все остава недоорана и недоожъната — защото болната крава ще падне в ярема си на самата бразда или защото стопанинът на нивата лежи в затвора, след като е защитил честта на младата си невеста. Това село е едновременно грабено и съпротивляващо се — чрез своите андрешковци, липовци, дойновци — използвайки различни оръжия — сарказъм и ирония, които народното езиково съзнание е развило и скътало през вековете на робството, както и измамата, престъплението, убийството.

    2)     Импровизаторският талант на Елин Пелин и авторовата намеса в текста.

    Елин Пелин е един от най-неизтощимите импровизатори в нашата литература, покриващ единица текст с максимума многообразие и същевременно от авторите, най-често посягащи към собственото хранилище от образи, уравновесявайки свежестта на инвенцията с устойчивостта на определени повествователни формули. Говори се с пълно основание за лаконизма на твореца — като композиция в по-широк смисъл и като словесно построение. Този принцип съжителства най-вече с Елин-Пелиновата лексикална живопис и описателното красноречие, чиято стихия понякога писателят едва успява да овладее. Безспорна съставка в общото впечатление от авторовия стил са предметността и неподправеността на рисунъка, подкрепен от разговорно-шопските интонации. Срещу епическата динамика на сюжета и събитието стои лирическата доминанта на словото, чиито ритъм и звукопис достига неподозирано висока степен на организираност. Срещу доминантата на цялото, конструкцията, авторовата функционалност на всеки детайл, стои автономията на частта, която колкото органично се слива с останалите късове и служи на цялото, толкова се стреми да изтръгне от тази зависимост и да се оформи по свои независими принципи. Повествователят у Елин Пелин едновременно присъства и отсъства или обратно — отсъства, но и присъства. Случаите, когато художникът се скрива зад имплицитната психологическо оценъчна интерпретация на пейзажа, задълбочено анализирани в нашата критика, съжителстват с моменти, в които писателят оползотворява правото си на стоящ зад събитията, изразяващ своята присъда като разказвач. Психологизмът на Елин Пелин също се подчинява на авторовата раздвоеност — той е засенчен от събитийността, от двойствеността на неговите герои и едновременно с това се проявява като цялостна, синтетична и дълбоко правдива човешка характеристика на персонажите — тоест точно толкова, че да не натежи като самостоятелна тенденция. Оттук се налага и изводът за диалектиката на твореца — тя пронизва всички равнища на художественото мислене, координира отношението между действителност и произведението на изкуството, постигайки удивителна хармония — у Елин Пелин стилът е изоморфен на мирогледа.

    3)     Природата в съзвучие с изживяванията на героите.

    Най-висшата ценност и мярка за нещата у автора не е човекът или нравственият закон, а сливането с постулатите на битието, които пулсират във всяка жива частица с противоречивото единство на заобикалящия индивида свят. Може би тъкмо затова е толкова дълбока и интимна връзката между персонажите и природата и дори между героите и тяхното предметно обкръжение — те са моделирани по един и същ начин или могат да обменят свои признаци — във всички случаи умеят взаимно да се заместват и да откликват един на друг — природната картина може да погълне скръбта на селската неволя, така както и проточилият се като влечуго гайтан на кесията може да замести чорбаджийския син, а ямурлукът — младия кираджия.

    4.Социалната неправда и породените от нея конфликти като основна художествена тъкан в произведенията на Елин Пелин

    Социалната неправда оформя основния конфликт, идейно-тематичното ядро, около което израства художествената тъкан на творбите. Противоречията вътре в този център — между бедни и богати, угнетени и угнетители — са по самата си същина непримирими и неуравновесени. Авторът е във висша степен тенденциозен, небезразличен, когато трябва да вземе отношение към основния конфликт — да разпредели симпатиите и антипатиите, да обгърне със съчувствие своите сиромаси и ратаи и да покаже нехуманното начало на техните експлоататори. Колкото по-убедителен, толкова по-голяма стойност придобива основният закон на Елин-Пелиновата художествена система. Защото дисхармоничната едностранчивост на социалния конфликт в крайна сметка трябва да бъде балансирана, за да влезе в цялостния свят на писателя — не да бъде подтисната, обезсилена, размита, а да бъде уравновесена с противодействието в художествената система на различни равнища — от стилово до най-дълбинно философско обяснение.

    а) разказът “Андрешко” като репрезентативен за типа конфликт в Елин-Пелиновите разкази

    Основното ниво на конфликтност е между средата и диалога — то особено ясно личи в разказа “Андрешко”. Безусловно социалното противоречие между главния герой и съдия-изпълнителя съществува, но то движи нещата само в сюжетния пласт на произведението. Диалогът е предаден пестеливо и целенасочено — така, че да се покаже липсата му. Говори Андрешко, съдия-изпълнителят също говори, но те двамата практически не си говорят: “ Я кажи де сръбна, приятелю, не дрънкай, ами карай, че закъсняхме. Лукави очи имаш ти, лукави.”, на което главният герой отвръща: “Няма вълци, господин съдия, не бойте се”. Самата структура на разговора вече показва нещо друго — абсурдността, която двамата спътници преживяват в максимално стесненото пространство на каруцата — в него те не успяват да създадат поле за диалог. Конфликтността в този разказ се проявява и по отношение на описване на времето. Видният ни литературовед Никола Георгиев отбелязва, че селото се намира едновременно близо и далеч: “Във видело ще стигнем. Ей го селото — хе, под горичката там!” срещу: “Когато прехвърлиха зад баира и слязоха отвъд полето, нощта беше настъпила, а селото още не се виждаше.”, или още по-драстичното: “Далеч в тъмнината светеше селото. По кучешкия лай, който идеше от там, личеше, че то е близо.”