Великите географски открития

  •  

    КУРСОВА РАБОТА

                                                         на тема:


    ВЕЛИКИ ГЕОГРАФСКИ ОТКРИТИЯ


    Съдържание:



    1. Резюме.


    2. Ренесанс.


    3.Предпоставки и причини за Великите Географски Открития.


    4. Начало на Великите Географски Открития.


    5.Последици от Великите Географски Открития.


    6.Откриватели.


    7. Библиография

    1. РЕЗЮМЕ




    Великите географски открития са поредица от открития и покорявания на нови земи от европейските феодални държави през ХV и ХVІ век. Обусловени са от разнообразни причини, които се коренят в развитието на производителните сили, в задълбочаващите се обществени противоречия, разтърсващи континента. Тласкани от засилващото се обществено разделение на труда в промишлеността и селското стопанство, свързано със зараждането на капиталистическия начин на производство, парично-стоковите отношения се разширяват и проникват все по-дълбоко във феодалната икономика. Регионалните, локални връзки на пазарите прерастват в държавни, а държавните – в междудържавни, общоевропейски и в световни. Паричната рента придобива господстващ характер. Необходимостта от благородни метали като средство за размяна нараства все повече и повече, а добивът на сребро и злато в някои европейски страни е недостатъчен. Натрупванията намаляват и в резултат от разширяващите се търговски контакти с Изтока, където изтичат големи количества благородни метали. В края на ХV век истинска “златна треска” обхваща Европа.

    Периоди на активно мореплаване  има и в Античната древност (финикийците), както и извън европейския свят ( в Източна Азия), но едва Великите географски открития довеждат до цялостно опознаване на света. Най-големи постижения в мореплаването преди периода на Великите географски открития постига китайският адмирал Джън Хъ ,който в първите три десетилетия на 15-ти век извършва седем пътешествия от Китай през Индийския океан, като достига до Червено море (Мека) на север и до Занзибар на юг.



















    2.  РЕНЕСАНС



       В края на V в. сл. Хр. робовладелското общество в Европа постепенно преминава в нов обществен строй — феодализъм. Най-общо времето от V в. до първата половина на XVII в. се обозначава от историческата наука като Средновековие, хронологизирано в три периода: Ранно средновековие (VXI в.), Пълноразвито средновековие (XIXV в.) и Късно средновековие (XVIXVII в.)- През Ранното средновековие се оформят феодалната йерархия и рицарското съсловие. Липсва единна държавна структура за сметка на съществуващите градове-държави с пълновластен господар-феодал, йерархически подчинен на краля. Не съществуват нациите, нито националните езици. Занаятите и търговията са ограничени. В Западна и Средна Европа като всеобща идеология се налага католицизмът.

        В периода XIXV в. феодалните владения се обединяват. Кралят се налага като абсолютен владетел. Градовете стават по-многолюдни, раздвижват се търговията и дребното занаятчийство. Сформират се нациите. Духовният живот се осъществява по строгите канони на църквата. С тях се съобразява и науката. В първите европейски университети, възникнали в края на XI в. (в Болоня, Париж, Оксфорд, Виена, Йена, Прага и Хайделберг), основно се изучава богословие. Наред с него църквата допуска и онази част от античното наследство, която не уронва вярата в бога: аритметика, астрономия, геометрия, граматика, реторика, диалектика, музика. Средновековните учени в повечето случаи са или мистици, или схоластици. Първите търсят общение с бога чрез видения, внушения, „божествени откровения" и други подобни методи, като напълно отричат съществуването на обективния свят. Другите се стрелят не към контакт, а към доказване на божественото начало на всичко в света. Като търсят логични обяснения и формулират понятия, схоластиците допринасят за развитието на прогресивната мисъл.
     

         През XIIXIII в. структурата на феодалното общество се променя. Възникват стоково-паричните отношения, занаятчийският труд се отделя от земеделския, появяват се първите занаятчийски обединения (цехове), започва да се очертава нова класа — буржоазията. Поставят се основите на точните науки, благодарение на великите географски открития се разширяват познанията за света. Мирогледът на средновековния човек престава да бъде тясно религиозен. Този период от историята на обществото с нарича Предренесанс. Той подготвя човечеството за навлизане в новата епоха на Ренесанса.
     

        Понятието „Ренесанс" (от фр. Renaissance) означава възраждане на класическата древност. С него се обозначава най-бляскавият период от културната история на Европа, започнал по силата нстолетия и обхванал цяла Европа. За начало на Ренесанса се приема творчеството на великия италиански писател Данте Алигиери и най-вече неговата поема „Божествена комедия" (в три части: „Ад" — 1315 г., „Чистилище" — 1317 г., и „Рай" — 1321 г.). В началните си проявления Ренесансът е свързан само с литературата — издирват се и се съхраняват антични литературни образци и се създават нови по тяхно подобие. Възражда се естетическият идеал на Древния свят, издигат се в култ древните езици. Постепенно Ренесансът разширява обхвата си и се превръща в идеология на новата буржоазна класа и като мироглед се противопоставя на католицизма и всемогъществото на църквата. Конфронтацията не е открита и демонстративна, а чрез постепенното налагане на нова идеология, наречена хуманизъм. За разлика от църквата, която поставя в центъра на общественото битие Бога (теоцентризъм), хуманизмът обръща поглед към човека (антропоцентризъм). Смисълът на хуманизма е в промяната на човешкото съзнание и активизиране деятелността на човешката личност, която се схваща като живо единство от плът и кръв. Основните черти, които притежава човекът на но­вото време, са свързани с многопосочна светска образованост. Той трябва добре да познава всички изкуства, да има основни знания и за науките. Освен това трябва да бъде жива, действена, динамична личност с развито чувство за чест и достойнство, да се бори за лично щастие, без да го очаква като божия благодат, да цени красотата и физическото съвършенство на човешкото тяло, да утвърждава хармонията в света.

     

    Ренесансът променя отношението към жената. Според средновековните схващания тя е създание, по-низше от мъжа, източник на грях и злини. Хуманизмът я реабилитира както в интелектуално, така и в нравствено отношение, поставя я наравно с мъжа. Нещо повече — оценена е нейната физическа красота като източник на вдъхновение в изкуството. Цялата ренесансова живопис идеализира жената като съвършено творение на природата.

     

    Творческата личност от епохата на Ренесанса се отличава с разностранност на таланта. Времето създава гениалните Микеланджело Буонароти, Леонардо да Винчи, Франсоа Рабле, Бенвенуто Челини и др. Те съчетават в себе си учения, философа, твореца на четката и перото, обществения деятел.