Величие и трагизъм в романа 'Под игото' на Иван Вазов

  •  

    КУРСОВА РАБОТА

    по

    Българска литература от Освобождението до IIсветовна война

    ТЕМА:

    Величие и трагизъм в романа “Под игото” на Иван Вазов

     

     

      Летописец на националните съдбини, в цялото си творчество Иван Вазов е “жива история” и “отзвук на духа народни”, с многостранната и богата интерпретация на българския бит и душевност. Въплътил в образи и картини две преломни епохи от националната ни история, творбите му са непресъхващ извор на морал, човешки нрави и сакрални ценности. В неговото творчество основно място заемат събитията от националното ни минало, които остават неподвластни на времето. Едно от тях е Априлското въстание – връх на героичния подвиг на народа , решен да се бори за свободата си и да умре за нея. В своя роман – епопея “Под игото”, патриархът на българската литература- Иван Вазов, успява да предаде голямото историческо събитие, преминаващо през живота и всекидневния бит на обикновените хора от народа. Романът е най- високото постижение в белетристиката на писателя, извел на преден план идеята за величието на народния подвиг през април 1876г.

       Вазов се връща към спомена за героичната епоха на национално – освободителната борба, като поставя в центъра й Априлското въстание. Представя израстването на народа от подготовката за борба до връхната й точка- самото въстание, когато народният подвиг достига своя апогей, превръщайки преходното в непреходно и вечно.

       В своите три части “Под игото” представя поредица значими събития, свързани с пробуждането и духовното израстване на българина. Романът съдържа кървавата достоверност на събитията и еволюцията на идеята за национална свобода.

       Чрез изображението на героите на романа, техните дела и нрави, белетристът обрисува различни аспекти в народопсихологията на българина в навечерието на въстанието и показва титаничното в национално- историческата му участ. Умелите композиционни рамки и многоплановата галерия от образи отразяват националното съзнание, което градира като единен и общ процес. Не малко място в романа е отредено и на битовите картини. Чрез тях се внушава идеята за измененията в бита и в психиката на българина в драматичния момент – подготовката за въстанието и същевременно идеята за отърсване от страха и революционизирането на масите. Битовите изображения в “Под игото” , в които пълнокръвно се изразява пластическото майсторство на художника, са продължение на една от най- самобитните български разказвателни  традиции. И същевременно с тях Вазов прави крачка напред в сравнение със своя предшественик Л. Каравелов. Неговите характерни битови образи, без да отстъпват по колоритност на знаменитите- Каравелови  “българи от старо време” включени в общата тъкан на романа, осъществяват една по- сложна художествена задача. Вазов оставя наследство от ненадминати картини на еснафския бит на малките подбалкански градчета, от неговите художествени изображения могат да бъдат почерпани конкретни данни и сведения , представлението на “Многострадална Геновева” е документ, без който не може да мине историята на българския театър. Чрез цялото това документално богатство  се достига до вътрешната същност на българина от онова време, открива се душата на един народ, патоса на един исторически момент!

       Но традиционните форми на патриархалния бит , не трябва да се възприемат  като вечни устои на народния живот. Вазов чувства тяхната историческа обусловеност и е над консервативната идеализация на дядовите потури, но и чужд на парвенюшкото презрение към шарените черги на родния дом. Битовите сцени в “Под игото” внушават цялото обаяние на патриархалната романтика, без да скриват онази културна изостаналост, примитивност и грубост, с които тя неизбежно е свързана.

       В идиличната, домашна картина, с която започва националната епопея на Вазов, писателят въплъщава цялата топлота и на своя спомен за родния дом, и на представата си за традиционното българско „семейно огнище". Интимният домашен живот на героите е една нишка от определения от историческите събития сюжет, който е отбелязан още в характерното Вазово  подзаглавието на романа “Из живота на българите в навечерието на Освобождението".  В хода на действието към семейството на бай Маркови писателят се връща само още веднъж - за да илюстрира чрез него обхваналото духовете всеобщо революционно въодушевление. Домът на бай Маркови е нужен на автора, не заради неговата неповторима семейна история, а заради онова неповторимо, характерно за епохата, което въплъщава този дом, събрал най-хубавите черти на българското патриархално семейство — със строгата чистота на неговия традиционен морал и интимна задушевност на основаните върху взаимно доверие и уважение отношения.

        Векове наред поробеният българин живее истински само зад стените на своя дом и сред неговите оградени с високи зидове уютни дворчета и Вазов започва своя роман от тая светая светих на българина, единствено опазена от насилието на поробителя. Но още в този малък оазис на патриархалната семейна идилия чрез разговорите и психологическите реакции на героите художникът умело прехвърля през високия зид нишките, които ще свържат техния живот с мрачната действителност на едно петвековно робство.

       Семейната идилия е нарушена от тайнствен гост, пристигнал в Бяла Черква- оповестяващ новото. Постепенно действието върви към страшната картина във воденицата- предвестник на бъдещите събития, бъдещата революционна буря.

       Сцената във воденицата е първото сблъскване с ужасите на робството . По- нататък в романа има само още една такава картина- зверското убийство на дядо Стойко в Алтъново. За един роман, който носи името “Под игото”, това означава наистина голямо чувство за мярка. Но тъй като не поробителите, а поробените интересуват автора, така и не самото робство, а борбата против него е основен обект на изображение.

       Разгарянето на революционната борба започва с пристигането на Бойчо Огнянов в Бяла Черква и завършва с неговата смърт. Той се явява катализатор на революционните процеси и в голяма степен техен двигател. Той е странникът, чужденецът, който по фолклорно-приказна традиция нарушава спокойствието на градеца. Но не само той е странник - такива са и д-р Соколов, и в най-голяма степен Кандов, независимо от това, че единствен е от Бяла черква. Той е най-романтичният образ, една балканска проекция на руския интелигент със свойствените му качества - религиозна цялостност и отдаденост по отношение на Идеята, емоционална свръхинтензивност. Приликата, която Кандов намира между себе си и Расколников, съвсем не е „случайно съвпадение“. Той не само вижда в убийството „горнилото, през което душата му щеше да излезе нова и бодра“, но и разсъждава със същите категории. За Расколников човекът е въшка, за Кандов - „нищожество“, „жалко същество“, „един скелет, облечен с мръсно сурово месо“. Романтичен, но крайно чужд на своята среда е този герой.

        Определен за романтичен може да  бъде и образът на Бойчо Огнянов, но той не е просто романтик, той е многопластов образ. Не могат да му бъдат  сложени рамки, защото той е балкански тип - еманация, квинтесенция на конкретен народ, на конкретни исторически дадености, но и носител на качества , не присъщи на  този тип и правещи образът колоритен и незабравим. Той притежава могъща енергия.

        Заточението не може да изчерпа енергията на Бойчо за борба против поробителя. А съзнанието на народа представлява благодатна почва за семената, които той ще посее. Масите бързо тръгват след този, който ги зове на борба. Бойчо Огнянов - литературна проекция на революционните апостоли, въпреки личния си идеализъм  си дава сметка, че не може да иска от българския еснафлия невъзможното. Макар и да е взискателен към себе си, той е снизходителен към другите. Въпреки строгостта на революционните устави и наредби Огнянов се показва необичайно мек при някои прояви на малодушие, дори и при по-сериозни постъпки. Показателен е  случая с „Ристо Врагата“ -той само засрамва малодушния съзаклятник с „Врагов, срамота!“; наказанието на четиримата деморализирани въстаници благодарение „на великодушието на Огнянова“ от смъртно е заменено със заповедта да разстрелят пленения шпионин Мехмед; побягналите от окопите просто са спрени, наречени са „страхопъзльовци“ и са „натъпкани“ обратно в окопите. Огнянов знае, че да се иска решителност и жертвоготовност от българския еснаф в рисковани моменти е искане той да надскочи боя си. Тези качества трябва да бъдат “отгледани” внимателно (грижливата подготовка на дървената артилерия, на множество дребни и конкретни делови неща, с които стопанинът е свикнал в своето всекидневие) и да му вдъхват убеждението, че делото стои на солидни основи.

       Начело на подготовката на въстанието застава сформираният Революционен комитет, който започва агитационна работа сред населението. Една след друга се редят картини, които представляват стъпала към народния подвиг. В главата “Представлението” Вазов разкрива как без повод прогърмява Чинтуловата песен като доказателство, че народът е готов за борба, готов да извърши велик подвиг в своята история. Песента “сля сцената със залата, събра всички души в една и се издигна към небето като молитва.” В главата “В Ганковото кафене” авторът разказва за общото участие на всички в трескавата подготовка  на въстанието. Вазов разкрива пробуждането на народа и националното му съзнание като единен и общ процес. Всички взимат участие в подготовката, независимо от възраст, професия, социално положение. Мъжете разискват политически въпроси, младежите се учат на стрелба и леят куршуми, жените приготвят храна и дрехи. Дори децата са обхванати от общата психоза. Патриотичният подем прониква и в чорбаджи Йордановото семейство. “Комитетът нали заръча” просто и естествено навлиза в разговорите на героите тази скромна реплика, скрила в себе си сакрално съдържание!