Вазовият реализъм

  •  

    Реализмът на Вазов при изображението

    на следосвобожденската действителност и войната

     

                  Богатото многостранно творчество на Иван Вазов е сред най-забележителните по своята същност и значение явления в новата българска литература. То е и необходим момент от създаването на българското национално самочувствие. Творчеството му е ярко свидетелство на народния живот, носещо най-прогресивните, същностни черти – изключително жанрово, тематично и идейно богатство, неоспорими художествени достойнства, реалистичен, патриотичен и демократичен дух. Откъдето и да тръгнем да търсим своите народностни корени, всички пътища ще минат през него – художественото дело на Вазов, въплътило в образи и картини две епохи от националната история. И дори не винаги ще осъзнаем това ясно – дотолкова националният патос на това дело е врязан в самосъзнанието ни на българи, дотолкова тези картини и образи са се превърнали в неотменна част от нашия духовен живот. Творчеството на Вазов е ярко свидетелство за народния живот, то носи най-прогресивните, същностни черти на съвременната българска литература – изключително жанрово, теметично и идейно богатство, неоспорими художествени достойнства, реалистичен, патриотичен и демократичен дух. Вазов умее да акцентира върху основното, исторически-значимото, типичното в живота на народа и да влага творческа обагреност и аналитична оценка в обобщенията и тълкуванията си. Като литературно явление той е създаден от приповдигнатата атмосфера на онази бурна и възходяща епоха, която се нарича Българско национална възраждане. И във възторжената патриотична патетика на наеговото творчество  намира израз събуденото за нов исторически живот българско самосъзнание и самочувствие. България, българинът, българката, българското – това е центърът на неговата вселена. „Аз съм българче” – оттекват дори детските стихове на поета. „На теб, българийо свещена” – е неговото генерално поетическо посвещение. Роден през 1850 г. в град Сопот, той израства сред онези цветуши предбалкански долини, които са самото сърце на България. Родният му град е едно от онези охолни и будни търговско-занаятчийски градчета, които оформят представата ни за българското в последния и най-ярък период на националното възраждане. А младостта на твореца съвпада с патетичната подготовка на Априлското въстание – връхна точка в борбата на българския народ срещу османското иго. И творческият облик на Вазов е неотделим от атмосферата на тази област и на това време. По нрави и по настроения семейството, от което произхожда писателят, е твърде характерно за епохата и за българската душевност. В него владее атмосферата на строг ред и патриархална сърдечност, уважение към религиозните и битови традиции и същевременно – отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. В неблагоприятните условия на робската действителност младият Вазов не успява да получи системно и пълно образование, но неговата свежа любознателност цял живот допълва пропуснатото. Още в юношески години той се запознава с почти цялата оригинална и преводна литература на български и започва да чете в оригинал руски и френски автори. Под влияние на прочетеното твърде рано се пробужда и поетическият му дар. По-късно той се сближава със Захари Стоянов, Константин Величков и Стоян Заимов, което се отразява на обществено-политическото му формиране на идейно-етичните му критерии и социални представи, както и в гражданския патос, етноцентричното и антропоцентричното в неговото творчество. Основното в естетическата концепция на тези писатели продължава възрожденското разбиране за литература като общественополезна дейност – „на ползу роду”. Иван Вазов е първият професионален писател в българската литературна история, национален класик и народен поет в най-богатия смисъл на това понятие, патриот, демократ и хуманист, реалист и романтик. Съдник на националните подеми и крахове, на възторзи и разочарования, на най-светли патриотични идеали и най-низко духовно падение, Вазов е от онези творци, които придобиват стойността на висш нравствен критерий на епохата. Поколения наред за Вазов се употребява определението „народен поет”, без никой да се замисли защо не се съмнява в неговата истинност. И сигурно всяка епоха има своите аргументи за това. Но най-важният от тези аргументи е не само фактът, че той е провъзгласен за такъв с указ от цар Борис III, но и че неговото творчество е възкресило, съхранило и пренесло през годините най-светлите идеали на българския народ. Своите разбирания за добро и зло Вазов взема от вечната нравствено-ценностна скала на българското национално битие. Пророческият дар на поета, увлекателната реч на белетриста и точната мяра на драматурга у него се съчетават в единно и неделимо цяло едноврем,енно на мислите, чувствата и нравствеността на читателите. Образците и картините, които той създава, са винаги емоционално и духовно силно въздействащи. Затова, когато влага в творбите си открито патриотична идея, тя се приема като жизнена необходимост, като духовна потребност. А художествените образи, които извайва, са преди всичко светъл пример за поколения подрастващи българи. Те ги вграждат в собствената си същност, носят ги у себе си и ги предават на идващите след тях. Творчеството на Вазов е своеобразна летопис на съдбините на българския народ в продължение на половин столетие. Писателят е свидетел на две важни епохи от българската история: героичната възрожденска епоха и десетилетията след Освобождението, когато България върви в нов път на развитие. Епохата определя и двете основни теми в творчеството му: героизюмът на българския народ в националноосвободителното движение и изобличението на следосвобожденската действителност. Свидетел на един от най-впечатляващите мигове в българската история – освобождението от турско робство, Вазов превръща темата за националноосвободителните борби в идеен и тематичен център, характеризиращ цялостното му литературно наследство. С нея са свързани едни от върховите му постижения – цикълът от оди „Епопея на забравените“, повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“, романът „Под игото“. Възпяването на историческата съдба на България е свързано не само с преклонението пред жизнения избор на родолюбците – да отдадат живота си в името на подвига, но и с болката, породена от социалното обезверяване и нравствената деградация на обществото след Освобождението. Писателят се противопоставя на първите прояви на морал и обществен ред, които са далеч от възрожденския патриотизъм. Ето защо преобладаващата част от творчеството на Вазов е израз на богатите художествени възможности на реализма, според който литературата трябва да бъде свързана с живота и да го отразява правдиво. Писателят реалист не създава изкуство заради самото изкуство, а със своето творчество той служи на народа. Вазов е един от най-големите писатели реалисти в българската литература. Неговото творчество се отличава със своето жанрово разнообразие. Той е израз на богатото художествено съдържание на произведенията му, на таланта на писателя и говори за големите възможности, които реалисмът като художествен метод разкрива пред твореца. Заради изключителните заслуги към българската литература Вазов е всепризнат неин класик и народен поет.

                  След Освобождението се ражда държавата със своите институции, управници, проблеми и пороци. Това води след себе си голямото разочарование, довежда и до синкретизма, с който се отличава Вазовото творчество: от една страна, възпяване на славното, романтичното и героичното минало, а от друга, художествено изображение на грозната социална действителност и всичките й пороци и нравствена нищета. Без да изчерпва многообразието на неговия художествен свят, критическият патос става централен момент в белетристиката на Вазов от деведесетте години и началото на новия век. И това съвпада с периода, когато една от основните форми на творческа изява се превръща в израз на неговата жива връзка с актуалните проблеми на съвременността. Към миналото Вазов се връща главно като контрапункт на настоящето. Новата действителност след Освобождението го провокира да се вглежда внимателно в нея и да изобличава отрицателните явления, които вижда. Творецът болезнено изживява обезценяването на стойностите, подмяната на идеалите. Разочарован е от моралната деградация, от духовното обезличаване, от кариеризма, грандоманията и меркантилността. Дълбоко го възмущават обществената незаинтересованост, липсата на високи цели и стремежи, насилието над човешката личност. Тревожат го политическото безправие и непочтеността в политиката. Будната му гражданска съвест остро реагира срещу полицейския терор, политическите насилия и своеволия. Социално заострено Вазов рисува отчайващата мизерия, бедственото положение на хората от народа и остро критикува социалното равнодушие на обществото. Бунтува се срещу кървавата безпощадност и антихуманната природа на войната, но и срещу безчовечието в следосвобожденското време. Както своя герой, „известният столичен писател реалист Кардашев”, Вазов неуморно търси проявлението на високи идеали, въплътени в положителни герои, нравствени личности. Като човек с будно гражданско съзнание и високи възрожденски морално-етични критерии, творецът е дълбоко потиснат от нравствената поквара и духовната пустота на следосвобожденската епоха, в която вижда разбити най-хубавите си мечти. Но дори в такъв труден момент, верен на оптимистичната нагласа, Вазов не стига до отчаяние, а търси опора в универсалните човешки идеали – насърчава честните и работните, сочи презрелите егоизма като образци за подражание. Писателят е твърдо убеден, че новите поколения, минали през огъня на пагубните страсти, ще потърсят пътя към високите цели. Ето защо той величае порива към прогрес, към „правда и светлина”. Неугасващият му оптимизъм намира най-ярък израз в стихотворението „Не се гаси туй, що не гасне” – възхвала на устремения към напредък човешки дух, на свободната човешка мисъл. В творчеството на Вазов намира отражение историята на родината от Априлската епопея до всички по-важни събития след Освобождението. Свидетел на четирите войни, които преживява нова България, и верен на своя обет да бъде „жива история”, „глас и съвест на епохата”, творецът превръща тези войни в основна тема в редица стихосбирки. Към нея Вазов подхожда не като политик или пряк участник в драматичните събития, а от позицията на патриот и човек, и ги представя според ролята им в националния живот. Творбите, посветени на войните, възникват по конкретен повод и отразяват конкретни нагласа и настроение на обществото. Наред с това в тях поетът прави и по-широки оценки от философско обобщаващо гледище, което довежда до сложното, често противоречиво съчетаване на патриотичен възторг и хуманистична скръб. Но над всичко се откроява демократизмът на твореца, който прославя възторжено героя на деня – обикновения български воин, най-висшата еманация на българския народ, с присъщите му възрожденски духовни и нравствени добродетели. Изваял образа на българските воини, с техните сила, могъщество, свободолюбие и всеотдаен патриотизъм, Вазов възславя и паметта на онези от тях, които загиват геройски на бойното поле в защита на националните чест и достойнство. Но наред с патриотичния възторг, в творбите се откроява и болката на хуманиста от античовешката същност на изтреблението, мъката и братоубийството между славянските народи, тревогата за потъналата в забрава памет на свещените жертви. Показателни за умората от ужасите на войната са последните Вазови военни стихотворения, в които все по-често патриотичният възторг отстъпва място на скръбта, болката и сълзите на майките, вдовиците и сираците, на болезнената равносметка от войната, осеяла бранните полета с гробове. Войната се осъзнава акто антихуманна и грозна стихия, „безжалостна и гряшна”. Цялото литературно дело на Вазов, феноменално с обема, жанровото разнообразие и всеобхватната си тематика, е доказателство, че и като творец, и като човек той е уравновесен, цялостен, без драматични противоречия и вътрешно раздвоение, писател реалист, с изумителна проницателност за собствените си сили и за историческите потребности на времето. Над дребните страсти и евтиното самодоволство, далече от острите политически битки... И близо до България и до нейния народ, които фанатично обича.