В търсене на романен синтез

  • В  ТЪРСЕНЕ НА  РОМАНЕН  СИНТЕЗ

     

      Така стана ясно, че романът ни се движи по слож­ната спирала на своето вътрешно саморазкриванс, в сложна връзка с действителността. Той се развива в целия масив на националната ни проза, ту поглъщай­ки ред нейни жанрове (документа, мемоара, есето) и отъждествявайки я със себе си, ту интегрирайки друг (разказа, повестта), ту сам потопявайки се до из­чезване в нея... В началото на 70-те години започна една нова тен­денция в развитието на жанра. Тъкмо тогава романът ни бе подготвен и съзрял за един нов ж а н р о в синтез, който обедини и сне дналектически в себе си възможностите на двата основни етапа от до­сегашното му развитие — епичния и следепнчния. В тоя синтез романът ни се обърна към проблемите на един историко-философски синтез за смисъла и съдържание­то на големите промени на националния живот през по­следните три десетилетия, видени в дълбочината на го­дините и, от друга страна, на психологията на личност­та. Романът ни очевидно бе стигнал до въз­можността и нуждата от художествено обобщаване на мащабни национални проблеми и тайните на човешка­та личност. Този синтез се извърши на равнище на ес­тетиката и поетиката на жанра: тон засегна както фи­лософията на романа и статута на личността в него, така и сферата на идсйно-тематичните му търсения, за да стигне до самата структура на романния образ.

      Нека отбележим преди всичко движението в естети­ката и философията на жанра. През цялото време на развоя си от 1956 г. до днес романът ни изяви и про­дължава да проявява непрестанен интерес към осми­сляне (а не само имплицитно поставяне) на пробле­мите на личността като основно ядро на главния въ­прос на романпата естетика, па въпроса човек— обще­ство (среда). В класическия ни епичен роман от 50-те години човекът по принцип е изцяло в история­та, той е самата тя. В едноперсопажния ни роман от 60-те години, в книги като „Двама в новия град", „Пъ­тища за никъде" и др., героят осмисля отношението си с обществото отстрани, от „дистанция". Сега човекът преосмисляше своите отношения с историята вътре в нея, но дистанциран от нея с твърд и непоклатим личностен статут.

      В тези случаи се поставяше въпросът за очовечава-нето на историята (у Гуляшки), а покрай него — и ста­рият традиционен проблем: какво е позволено на чо­века (у Върбан Стаматов).Проблемът човек—история се превръща във въпрос за пеосъщсствимостта на идеала в рамките на една човешка скзистешшя, за невъзмож­ността на едно поколение в срока на съществуването, който му е отреден, да въведе живота в съответствие с логиката, до която се е домогнало, с оня идеал, -та кой­то е направило споя заявка пред историята. Така кон­фликтът на човека с историята се открива от една но­ви и философска страна.

      Върху съвременен материал тоя проблем бе отра­зен и у Върбап Стаматовия „Флагман". Не по-малко е предизвикателството на Стаматовия главен герой към историята.

      Седемдесетте години започнаха с ред трансформаци­онни прокеси, които засегнаха философията, поетиката и идейно-тематичната сфера на романа, за да ни от­крият нови възможности и превъплъщения на жанра. Процесът бе твърде сложен и близостта му по време до нас пи пречи да го очертаем в целостта му. Но той обхвана почти всички страни па романа и бе очевиден. Най-явни бяха като че ли трансформационните превъ­плъщения на стари романни проблеми и теми.

      Активизира се например интересът към темата за Септемврийското въстание в нашия национален живот. Както вече стана неведнъж дума, това бе и си остана една постоянна централна тема в нашата литература. Но специално за романа пи тя има особено значение: индикация и подтик за повдигане проблемите за дра­матизма на историята ни, за историческото самосъзна­ние на нацията, тя се активизира, добива допълнител­ни акценти и активност в периоди па вътрешен прелом и трансформационно преустройство на жанра, в мо­менти па осмисляне и преосмисляне в нов синтез на досегашния му опит. Тогава септемврийската тема оживя в пови превъплъщения под перото на различни автори било като основна тема на едно историко-до-кумептално изображение, както е у Камен Калчев („Огнено лято", 1973; „Въстанието", 1975) н Радослав Михайлов („Първите залпове", 1973), или като една „вътрешна" тема, както е у Константин Кюлюмов („За­лезът", 1975) и особено у Георги Алексиев („Духовете на Цибрица", 1977).

      Неочаквано ново превращение и един своеобразен каззиепичен романен акцент получи през това десети­летие традиционната строителна тема.

      Но без да избързваме, тук би трябвало да отбеле­жим първата от тези книги, които се оказаха свое­образен трансформационен възел на новите превъплъ­щения на романа. Това е „Нощем с белите коне" (1974), един от първите по-големи романи на Павел Вежинов. В него опитът за преосмисляне на епичното наследство на класическия роман е особено очевиден — той засяга и проблематиката, и поетиката на книга­та. Тъкмо затова може би той бе най-чувствителен към възможностите на един синтез на епичната и следепична поетика на романа.

      „Нощем с белите коне" е книга за човешката взаимност н самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътруд­ничеството и за борбата помежду им; за човешката вя­ра и за безверието; за силата на разума и за ограни­чеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красотата и съвършенството и за несправедлива­та и обидна тленност, с която е ограничен всеки човеш­ки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознанне на ед­но време, па една епоха, па една среда... Оче­видно книгата с възлова в развитието на романа ни не еамо с опитите си за синтез в областта на поетиката, но и преди всичко с това, че тя ни прекарва ако не през всички, то поне през много от онези нравствени и философски проблеми, през които мина романът пи в най-зтгачителнитс си творби през своя път през десе­тилетията. Едно подобно „антологично" събиране на нравствсно-философските проблеми п постично-изобра-зитслните похвати на романа е характерно за книгите от тоя период. Него може да намерим в различни степе­ни и форми и у Дико Фучеджисв, и у Георги Алексиев, но особено у Генчо Стоев и Васил Попов.