Узрелите плодове на духа - Атанас Далчев

  •  

    Отдавна всички книги са прочетени

    и всички пътища на спомена са минати,

    и ето сякаш сто години

    как разговарям само със портретите.

    ………………………………………

    И сякаш аз не съм живеел никога,

    и зла измислица е мойто съществуване.

     

    Книгите поглъщат човешкото, лишават индивида от спонтанното житейско откривателство. Такъв прочит на темата за “книгите” като част от духовното битие на човека продължава библейското схващане за противостоенето между знанието и щастието. От друга страна - философският подтекст апострофира отказ от самото четене, защото задава друг дебат - как трябва да се чете. От гледище на съвременните поведенчески ситуации - четенето в Интернет, което измества само технологически проблема, Далчевата творба “Книгите” може да предизвика избор на позиция какво може и какво не достига във виртуалното общуване със света.

    Предметите в Далчевата поезия отъждествяват саморефлексиите на твореца и потвърждават теоретическите му възгледи за “единство на обект и субект”. Лирическият човек чувства и предчувства, разтваря се в осезаемия интериор на къщата, надвесен над масата или край скрина, пред застиналия часовник, до прашните предмети, при угасващата светлина, когато само дюлите “светят”, а слънцето “вехне”. Мълчанието, беззвучието, мрачината, отразената светлина на деня, която постепенно чезне, умрелите часове метафорично идентифицират присъствието на небитието на вечното.

     

    Владетелката Смърт

    Още в първия самостоятелен Далчев сборник - “Прозорец”, пространството на Аза е населено от смъртта. Зад отблъскващата вещност и лавината на познанието почти във всички текстове “наднича” загадъчният призрак на неотменимата “последна гостенка”. Субектът, обкръжен от предметите, е деперсонализиран също като тях - няма име, лице, лишен е от истински живот, но притежава познание за живота на другите. А въпросите за смисъла на битието са предрешени, тъй като отговорът е зададен от смъртта. Субектът заявява, че отсъства, че е непознаваем за себе си и чужд и неразличим за другите (“Повест”).

    В стихотворението “Болница” тлението, което обема цялата атмосфера на творбата, панорамно разгръща представата за смъртта. В най-общ план произведението създава модел на света, в който движението има една посока - към нищото. Болницата е мястото, където пребивават страдащи хора (въпреки че може да се мисли и като топос* на възвръщането към живота) и в нея основното съотношение е положено в оста “материално - трансцендентно”.Със сложната си функционалност всички детайли оформят представата за мъчително прехождане не към живота, а към смъртта. Белият цвят (стените, леглата, завивките, побледнелите лица) обозначава изчистеното от тленност страдание и символизира неживения живот, съприкосновението със смъртта. Въвеждането на черния цвят, от друга страна, трагично озвучава идеите за човешката гибел и смъртта в природния свят:

     

    Тези черни ръце връз прострените бели покривки

    като черни оголени клони на зимния сняг,

    тези сухи ръце и разкривени болни усмивки

    и очи, може би вгледани в другия свят.

    Сигурното случване на смъртта поражда размисъл за трагичния жребий на човека и в стихотворението “Старите моми”.Монотонно, лишено от вълнуващи и значими събития е съществуването на обречената група човешки същества, иронично назовани още в заглавието. Абсурден е техният труд над чекръка (метафора на затворената крива, на обречеността), безплодно е протичащото време, загубена е човешката неповторимост и идентичност - идея, подхранвана от множество синекдохи: “ръцете” - “сухите и тънки пръсти”, “косите посребрени, “сърца саксии”. Болезнено е питането за смисъла на отминалите и предстоящите дни, защото единственото, което се очаква, е бракосъчетаването с последния жених - смъртта.

    Смъртта у Далчев е телесното умиране, изобразено с удивителна по своето въздействие естетизация на страшното и отблъскващото (естетика, която се родее с представителите на европейския декаданс*). Опустошителката смърт поражда видения на зловещи пространства (“локви от мръсна вода”, “черен като въглен град”, “ръждиви сенки”, стъкла, оплюти от мухи, кални пътища, стари коли, ръждясали врати, черни безоки прозорци). В същото време смъртта е единственото разумно познание. Според Сартр (“Битие и нищо”) хората се раждат, за да умрат, и оттук произтича изводът, че животът е безсмислен. Уродливостта на, тлението заглъхва, когато човек отхвърли телесните си окови и се озове в отвъдното - там, където Духът постига своята абсолютна свобода. Смъртта плоди пътуването на търсещия Дух, който не можал да открие на земята своето божество (“Човекът е осъден на свобода”, Сартр).

     

    Мотивът за дома и пътя

     

    Традиционните мотиви за дома и пътя трайно битуват в художествената литература. В българския поетически свят те са различно акцентирани в зависимост от естетическите концепции на творците и от техните идейни послания. През по-голямата част от епохата на Възраждането домът е хармоничното пространство на родовия космос, при Ботев се превръща в пространство на страданието и раздялата, на отправна точка в голямото пътуване към свободата и борбата, а в поезията на символистите се осмисля като свидно пространство, като “пристан” и “утеха” сред безпътното скиталчество, сред диренето и ненамирането на щастието.

    У Далчев лирическият човек е ситуиран в дома. За да съществува - без събития, без перспектива и самоличност. Да чака смъртта сред прашните вещи, пред спрелия часовник и избелелите портрети. Пътят, който се открива през прозореца (“Коли”), е грозен, разкалян и потискащ и отвежда в неясна посока. Той е образ, родствен на дома - метафора на безцелното и пустото, самотното и затова безсмислено съществуване. Не предлага промяна, не свързва хората, а ги разединява (“като меч е разсякъл света”). Пътят към далечна Америка (“Повест”) се функционализира само във въображението, защото както тръгването, така и завръщането е невъзможно. Връщането назад в спомените (“Есенно завръщане”) само показва, че животът е преминат със стъпки пустинни”:

     

    Колко много години са минали

    по неравния, тягостен път

    дето днес мойте стъпки пустинни

    като вопли самотно звучат.