Узрелите плодове на духа - Атанас Далчев

  •  

    Тематична палитра

    е предизвикана от сложно и силно нюансирано лирическо съзнание: крайният обективизъм си сътрудничи със субективизъм, непознат до този момент в нашата лирика. Екзистенциалните проблеми обхващат вечните въпроси за:

    * смисъла на човешкото съществуване;

    * неумолимия ход навремето;

    * борбата между разума и чувствата;

    * смъртта като преход към вечността;

    * изменчива същност на познанието;

    * екзистенциалния страх на човека пред непроницаемия свят и пред смъртта.

    Тематичното многообразие е белязано от подчертан интерес към диаболичното*, чиито представители в нашата литература са Георги Райчев и Светослав Минков, и към естетическите тези на екзистенциализма. Далчев много успешно превежда Жан-Пол Сартр и подобно на него определя темата за смъртта като отправна точка в прозренията за битийните истини. Вещният свят, който у Сартр предизвиква “погнуса”, у Далчев предизвиква потрес. Времето е опредметено, а не живяно; кръговратът на живота е калейдоскоп от вещи. За разлика от Гео-Милевото позоваване на предметите като съдбовно-космически знак за деятелност и лавинообразно разгръщане на енергията, вещите на Далчев се превръщат в знаци на идеите и чувствата, зад които стои протестът на твореца срещу дисхармонията в човека и света.

    За разлика от символизма, който се пази от всичко реално като от скверно”, Далчев гради друг тип естетическа концепция. Изящните природни начала - луната, звуците, звездите, потоците с техния тих ромон, езерата и лилиите, безбрежните води и сънните гори са изместени от опредметени символи в друг рефлективен* порядък. В интериора* на дома акцентите падат върху вратите, прозорците, извехтелия скрин, избелелите от времето портрети, немите огледала. Екстериорът* е населен с хижи, балкони, кални пътища, къщи - депоетизирани знаци на тъжното и монотонно съществуване. Творческото съзнание на Далчев тълкува човешкото отчуждение в посоката на завладяващ страх - без конкретна причина, белязан единствено от прозрението за смъртната обреченост на битието. Тази мъчителна перспектива притиска човека, но не му отнема духовната енергия да търси своята идентичност* в света на вещите, да размишлява над абсурдите, да наблюдава протичащото време и да констатира безсмислието на познанието.

    Пренаселеният с предмети свят крие дълбоки послания. Най-често срещан е прозорецът. В последната Далчева стихосбирка - “Балкон” (1972), той присъства в 72 от общо 74-те стихотворения. Смисловият му обем се тълкува като преграда между дома и пътя, а оттам между човека и света, между капсулираното лично пространство и истинския живот. Прозорецът дава видимост, допуска любопитството и копнежа по другост, но той е граничната бразда, която спира прехода към мамещата вънкашност. Самоизолирал се от социумаума, Далчевият лирически човек търси хармония в общуването в спомена или фикцията* (“Прозорец”).

    Своеобразен инвариант на прозореца и друг предметен детайл е огледалото. В ранните Далчеви творби (“Повест”, “Стаята”) символното му значение следва логиката на безответно присъствие, неразпознаващо Аза. А в стихотворения кaто “Пан” и “Ручей”, огледалото на водата може да се свърже с мотива за чудото, откривателството и надеждите. То е преграда, но тя открехва възможностите за надникване и опознаване на един “нов и дивен свят”. Според литературната историчка Клео Протохристова между прозореца и огледалото съществува “метафорично тъждество”.

    Вратите от едноименното стихотворение олицетворяват тлението, разпада на човешкия живот. Мокрени от дъжда”, “изгнили от вода и зима”, “с хиляди резби”, “със гвоздеи, халки и скоби”, с “ръждата като кръв по тях”, те лишават човека от закрила и сигурност. Като символни знаци на душата вратите губят своята материалност. Те оживяват - имат “странни гласове”, “пеят със уста раззината”, еманципират се от своето безлично съществуване, стават неподвластни на владетеля човек, който напразно ги затваря или заключва. Стихиите сякаш им дават “всичката си мощ”, проникват в утилитарното* им предназначение, за да подсилят страшното и грозно лице на всеобщия разпад Едновременно свързващи и разединяващи, те осигуряват влизането на смъртта, която единствена може да разреши мистерията на битието.

    Разчленяването на интериорните цялости на детайли (“Хижи”) създава пластична картина на разруха и гибел. Прозорецът е “чер и изпочупен”, вратата – раззината и черна”, стените са с “опадала мазилка като че с белези от струпеи”. Липсата на уют е чудовищно сетивна, апокалиптично жалък е декорът на гротесковото изображение на предметния свят. Съответстващо на този диаболичен и странен вещен пейзаж е и човешкото присъствие: нито хора”, “нито Божии чеда”, а “сенки” и “маски”, които са “осъдени на живот”. Поантата на безжизнения предметен и човешки свят поставя идеята за безперспективността на съществуването: “за щастлив се смята само/студеният и блед мъртвец.”

    Балконът, стаята, скриновете, огледалата и портретите са знаци на погиващата човешка материя, символи на изгубения смисъл на живота. Границите на домашното огнище са се превърнали в затвор, отредили са на Аза злочестото присъствие на собствената му изчерпаност. Взаимоотношенията между човека и вещите не са сведени до търпимост, а до безличност и отчужденост. Връзките са разкъсани, понякога тъжно и примирено напомнят за отминалата мимолетна пълноценност на някогашния живот. Обитаемото пространство бележи пълното обезсмисляне на утилитарното значение на вещите, които са изгубили своята функционалност, защото не пазят ярки спомени и не съхраняват живи човешки събития. Зад тях Азът се деперсонализира, стопява, самозачертава:

     

    Аз съм една ненужна жалка мърша

    и мога ли дa бъда техен брат?

     

    Знакът на застиналост и безжизненост се разчита и в образа на часовника – “чер ковчег” на умрелите часове, а идеята за безкрайната затвореност и безсмисленост на изтичащото време, лишено от страст, гняв и любов - в този на чекръка (“Старите моми”).

    Символи на пространството, отчуждено от социума, са къщата и стаята от едноименните стихотворения. Олицетворяващи опразнения дом - със затворени прозорци, раззинати врати, голи стени, зазидан балкон, те провокират философски размисли за самотата и трагизма на човешкото битие. Сред тях - ненамерил себе си, неусетил ласка и уют, лишен от духовни и емоционални опори, Азът се вижда завладян от Дявола. В мрака на самотната си къща Азът е обсебен от страха; той не живее, а обитава пространството - самотен и слаб, загубил своята идентичност (“Повест”). Дъждът руши не само мазилката, а ерозира дома и отвътре. Къщата прераства в експресивна метафора на човешката душа, а разрухата в предметния свят олицетворява разпада на личността, изтласкването на жаждата за живот. Чрез съществуващата преграда – прозореца, се внушава представата за двата свята - вътрешния, на угнетяващия и обсебващ, може би илюзорен страх, и на другия - външния, който е неясен, чужд, но също диаболичен. Отвътре е мракът, отвън е писъкът на вятъра и воят на кучетата. Така страхът от самотата се превръща в страх от живота, в страх от помислите за промяна.