Узрелите плодове на духа - Атанас Далчев

  • Атанас Далчев

    Узрелите плодове на духа

     

    “...спрямо плодовете на духа аз съм чужд на всяка експлоатация.

    Никога не бързам дa ги откъсна, оставям ги търпеливо дa

    узреят на дървото и ги бера чак когато почнат дa падат сами.”

    (Ат. Далчев)

     

    Ако българската история поднася на своите потърпевши рог на изобилието от злочестия и горчивини, ако кутията на Пандора ни се струва изпразнена не над елинската, а над нашата малка “длан” земя, то поне не можем, да отречем, че страната ни е захранила с буйни сокове многобройни поетически таланти. Поезията е изкуство на страдащите и горестните. Самодоволството и благодушието не раждат поезия. Може би на това се дължи необятното многогласие на българското поетическо слово, изпявано най-често като лебедова песен. Така го определя един от най-енигматичните* лирици – Атанас Далчев, когато нарича себеподобните си - “стадо лебеди”.

    Чужд на бъбривостта, приглушен и интровертен* в страданието, философ и мъдрец, Далчев изминава своя житейски и творчески път с бунт и смирение. Прозренията му напомнят афоризми, стиховете му приличат понякога на хайку*, но те са неговата поетическа самобитност и' сравненията винаги са подозрително условни.

    Представител е на модернизма от 20-те години на ХХ век. Дебютира с поетическия сборник “Мост”(192З) в съавторство с Димитър Пантелеев и Георги .Караиванов. Печата в списанията “Хиперион” и “Демократически преглед”, във вестниците “Изток” и “Стрелец”. През 1926 г. издава първата самостоятелна стихосбирка –“Прозорец”, последвана от “Стихотворения” (1928), “Париж”(1930), “Ангелът на Шартьр”(1943), “Стихотворения” (1965,1969), “Балкон” (1972), “Стихотворения. Фрагменти. Мисли и впечатления” (1978).

    Ако трябва да определим по далчевски крайпътните зони на поета, създател на “прозаически” стихове и поетично-афористична проза и критика, бихме отбелязали:

    * раждането му в Солун на 12 април 1904 г. в семейство на интелектуалци

    * завършването на класически профил в Първа мъжка гимназия в София

    * сътрудничеството му в младежкото списание “Фар” и следването му в Софийския университет, специалност “Философия”

    * пребиваването му. в Рим и Париж, където попълва хуманитарното си образование (история на изкуството, френски и италиански език)

    * учителстването му в София, Горна Оряховица и Цариград

    * работата му за обединението на българската и световната култура в творческата група “Стрелец” заедно с филолога германист проф. Константин Гълъбов, писателите Чавдар Мутафов, Светослав Минков, поета Димитър Пантелеев, учения химик проф. Асен Златаров, изкуствоведа Кирил Кръстев и др.

    * удостояването му от Виенския университет през 1972 т. с Хердерова награда за целокупното му творчество

    * работата му като културен деятел, преводач и редактор в различни издателства

    * след Втората световна война Далчев все по-рядко пише поезия

    * умира в София на 17 януари 1978 г.

    Мнозина от нашите творци са се изкушавали да напишат своята автобиография, при все че Азът или Разказвачът винаги може да се открие в произведенията, разгръщащи панорамата на значимите от общочовешко и национално естество събития. Такава своеобразна, дори уникална “автобиография” на рефлексията* и прозренията на духа откриваме в последната книга на Далчев – “Фрагменти”. Тези бляскави афоризми - самопризнания в проза, дошли след продължително творческо мълчание, са ароматен венец на целия му духовен път. Литературният критик Светлозар Игов ги нарича “образец на лапидарно*-есеистичната мисъл”. Те могат сполучливо да се използват като ключ за проникването в неговата поезия:

    Поезията на Далчев манифестно принадлежи към големия естетически прелом на литературния живот след войните. Създаването на самобитното творчество на този поет урбанист* очертава следния път на развитие:

    * противопоставяне по интелектуален и емоционален път на естетиката на символизма;

    * реабилитиране на материалността на света;

    * откриване и предоставяне за диалог с читателя на скритото зад вещния свят духовно и философско битие на нещата;

    * заявяване на нов тип естетическо осмисляне на екзистенциалните въпроси на битието;

    * депоетизиране на човешките отношения, повлияно от Бодлер и другите “прокълнати поети” на Европа;

    * прокламиране* на бягство от ведрия антропоцентризъм* на възрожденската литература и стремеж към обективност и скептицизъм*;

    * в противовес на символизма - “оглеждане” на хуманистичните и социалните проблеми, завещани от предходниците;

    * деперсонализация на личността, но и протест срещу дисхармонията у човека и в света;

    * пряко прилагане на художествено-естетическите принципи на “стрелците” (единомишлениците от литературния кръг “Стрелец”) да се следва Пенчо-Славейковата идея за приобщаване на българската литература към ценностите на Запада, без да се обезличават националните характеристики.

    Неповторимата поезия на Далчев е умозрителна, принципиална, целенасочена в прилагането на естетическите убеждения. Тя е глас на сърцето и ума, тясно обвързана с традициите, но и еманципирана от тях. Подобно на Пенчо Славейков и Гео Милев, Далчев е теоретик и идеолог. В статиите си “Размишления върху българската поезия след войните” “Поезия и действителност”, “Мъртва поезия” той прокламира преосмислянето на отношенията между творец и общество, индивид и общност, тъй като направлението на символистите е обезкървило художествените образи, експонирало* ги е в абстрактното пространство на абсолютното или вечната красота. “Символизмът - пише Далчев - е мъртва поезия(...) Поезията е растение: тя иска почва, макар и гниеща (и колкото по-гниеща, толкова по-добре), но непременно почва. Изтръгната от нея, тя изсъхва. Въздухът не е достатъчно хранителен за нея,а какво остава за абсолютното, omгдeтo и въздухът е изтеглен пневматически и дето няма абсолютно нищо(...) Но в абсолютното липсва и човешкото: който види абсолютното, умира.

    Воден от принципа да подхрани родната “почва” на поезията с истинност и земност, поетът назовава символистичната поезия “свръхчовешка – нечовешка – жреческа”, обвинява я, че е принесла “в жертва човека”, а поетите са се превърнали в “жреци”.