Увод в литературната теория

  • Литературна типология

    Лит.език се дели на 3 типа. Те имат специфични художествени качества. Като възникване се разминават във времето. Е,Л иД са 3 вероятни полета, в които може да се разположи литературният език.

     

    Терминът епос идва от гр. Епой – разказвам.Свързва се с името на Омир;неговите две епопеи създават първообраза на епическия език(в стихотворна форма, хекзаметър). Начинът на възприемане е бил диктуване;устната форма на създаване не предполага читател а слушател. От Античността до днес имаме радикална промяна от стих в проза. Вече литературният епос започва да „гледа” не само великите воини, но и малкия човек.Описва не само миналото но и настоящето. Читателят вече е склонен да се самоидентифицира с лит.герой.

     

    Драмата от стргр драо действам възниква по-късно от епоса. Първият драматург е Теспид от 7-6в. От неговите драми са останали само парчета. Драмата е създадена за сцена, тя е по-скоро ритуална и постепенно преминава от ритуал в зрелище. Тя е диалогична и липсва разказващият субект. (Агамемнон, Електра, Едип цар носят човешките герои, не само богове.)

     

    Лирика идва от името на муз инструмент. Лирика и музика са свързани и  йерархически зависими. Лириката подлежи на твърде много норми и правила, които изгражадт смислено и контруктивно текста, усповия за конструирането на фразата, строфата, римата. Така този текст е (свръх)подреден.

     

     

     

    Метафора

     

    Мтф спада към групата на тропите. На гр.тропос означава обрат, но по-късно значението се развива в пренос на значението. Наричат още тропите фигури на езика в неговите речеви изяви. Езикът сам по себе си не може да реализира такъв тип пренос на значението, но в речевата дейност може. Най-често употребявани фигури са мтф, мтнм и синекдохата.

     

    Още в Античността са забелязани, че в основата на метафората стои опит за сравнение.Елиминирана е думата „като”.

    В основата на метафоричната фраза стои абсурдът. Разглобено е първоначалното значение и се търси друго.

    В късната гръцка и римска култура метафората се брои за средство на речта, чрез което говорещият реализира тип езикова среда. Мтф е използвана в публичната реч, затова са я мислели само като риторика.

    Мтф все още не е поетически механизъм, нужно е дълго време за осъзнаването и като такъв.

    Пръв Лоренцо Вала през 17в заговаря за метафората като поетическа логика. След него Джанбатиста Вико казва, че мтф е съкратен мит, до който можем да стигнем доизмисляйки фразата.

    Стига се и до крайности. За Мюлер мтф е болест на езика. За Тюрбейл мтф води до комуникативни грешки.

    Поетите поправят тези остри мнения (Пол Валери, Пол Рикьор „Живата метафора”).

    Мтф е възможна само  в изкуства, които използват езика като основно средство.

    Генезис на лир език

     

    Аристотел в „За поетическото изкуство” поддържа тезата, че езикът на поезията е семантически свързан и функционално зависим от музиката.  Поет. Текст се оказва вторичен, надгражда се над мелодична страна, съобразява своя ритъм с музиката. Аристотел говори за няколко типа жанрове в лириката, които зависят от музикалния инструмент(лира, авлос, китара).

    Това все още не е чиста литература, защото поет. Текст е несамодостатъчен. Той не е предназначен да бъде четен, а да бъде слушан. Връзките с музиката продължават доста дълго време – т.нар. рецитации под съпровод.

    Генетичните връзки лирика-музика са оставили следи в езика на поезията. Но все пак музиката борави с тонове, а лириката с думи, затова е неправилно да се каже „музикалност на стиха”. Връзките са останали, но те са в ритъма. (А ритмуването става чрез редуване на гласни.)

     

     

    Авторът

     

    Дейността писане на книги е претърпяла изключителни измениения. Във вековете авторът е величина с променяща се идентичност. Предварителната нагласа е авторът да не се свързва само с лит.текст а да бъде поставен в пространството на културата т.е. да не се ограничава само в дейността писане на книги, защото определено може да играе роля в културната ситуация. Авторът продължава да влияе и след смъртта си.

     

    Между Среднв и Ренесанс авторът е уважавана личност, предизвиква респект. След 15в авторът се влият и от променената културна ситуация, поради създаването на печатарската преса. Тиражирането носи повече читатели, а също и пари – писането става професия. Авторът се превръща в институция, получава власт. Той вече има възможността да манипулира читателите си, пращайки послания чрез текста.

     

    През Романтизма на автора се гледа като на гений, обладан от божествен тип енергия (от този период има гениални автори, променяши образа на нацията – Гьоте, Пушкин, Юго.)

     

    Разпространяващата се власт на автора му дава самочувствие да дирижира възприемането на текста. В худ тхт могат да се открият само тези значения, които авторът е вложил. Така той е пръв тълкувател на своя текст.

     

    На творбата обаче не е нужна историята на автора. Тя е самостоятелна. Интерпретацията на текста не бива да се подменя с интерпретация на авторовата биография.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Конструктивни особености на лир. Текст

     

    Една от съществените черти на лир текст е ритамът, благодарение на него може да се създаде музикалността на стиха. Ритмичната конфигурация се поставя преди самия текст и по нея се създава текстът.

    За построяването му обаче е необходимо и познаването на основни правила, които формализират езика. На различни равнища в поет текст забелязваме организираност, дори вънщният поглед показва, че в сравниение с прозата лит текст е показно подреден. Напр на ниво строфа.

     

    Броят на стиховете в една строфа варира от 2 до 14. Колкото е по-голяма, толкова очакването за смислова завършеност ще бъде оправдано. В т.нар класически стих строфите са завършено единство; отделните стихове имат съответен брой срички, така че този брой да е равен в римуващите се стихове.

     

    Поет текст се изгражда на равнище 1строфа 2стих 3дума (4)рима.

     

    Римата е един от важните сигнали за организираност, адекватност и ритмизиране на цялото. Тя създава тонично и музикално съзвучие, носи фонетична предсказуемост.

     

    Ограничаването на броя на сричките ограничава и възможността за изказ. Спестяват се детайли, обстоятелства; връзки м/у отделните стихове се заместват от препинателни знаци -> затруднява логиката, текста става алогичен, повищена многозначност. В поет текст говори по-скоро интуицията, отколкото рациото.

    (сюжет-безсюжетен; обемен-кратък; описание-настроение; изречението-думата)

     

     

    Граници между литер.типове.

     

    През 16в Диомед разделя творбите така:

    Лирически – говори само авторът

    Драматически- говорят само персонажите

    Епически – равноправно авт и персонаж

     

    Да се каже че авторът говори е неправилно.

    Епос- езикът се владее от повествувателят -скрит, условен обект

    Лир – лир. Аз – странен, деформиран образ на човек

    Др – действащите лица

     

    През 18в Жан Пол прави друга класификация:

    Еп – език, предполагащ общ, обективен поглед

    Лир – език, белязан от емоцията

    Др –език, носещ чертите на напрежението м/у обективно и субективно

     

    През 20в. Емил Щайгер допуска че епическо, л и др като качества на езика могат да бъдат заедно така че в един текст да има колебание между трите.

     

    Школата на руския формализъм:

    Епос – протяжност, изобразителност, създават картинност; описателна подробност

    Лир – може да внушава, хармоничен език, несюжетна, сгъстена

     

    Първо се нарушава границата м/у епос и лирика

    Епическа поема – сюжет в стихотворна форма; обемна но ритмична; историчски факти – създава худ образ (14в Франческо Петрани – Африка)
    Драматическа поема – персонажна система-стихотв форма; конфликтност – субективност; диалогичност, но и монологичност (20в Бертолд Брехт – Галилей, Майка Кураж

     

     

     

    Образът на човека в лир. Текст

     

    Е странен и неясен. Краткостта на лир тхт силно съкращава възможностите този образ да бъде цялостен. В текста е откриваем по-скоро косвено, отколкото пряко. Принципът на синекдохата се използва за да обособи конкретни човешки елементи и да ги превърне в знаци, които трябва да породят смисли, да предизвикат значение. Синекдохата не изгражда пълен образ, а по-скоро го руши. Текстът е кратък, недоизказан, но читателското съзнание си довъобразява смисъла, така текстът не разказва събития, а внушава.

    В лит тхт се използват още принципът на хиперболизацията и субституцията. Заради тях образът на човека изчезва като лигически разпознаваем. Преувеличението изважда образа от логичската му среда, като човешкото може да изчезне тотално. Заместването търси други значения извън човешкото, подменя субекта с някои елементи на обекта.

    Езикът на поезията има способността да внушава някакво чувство, човешко състояние. Не разказва действия и не изобразява човека плътно, а изразява нагласи, психически процеси. Поезията носи послание а не съобщение.

     

    Логическите абсурди не дразнят, защото читателят има предварителна нагласа и като се чете се пропускат логическите несъответствия, не се приемат като невъзможни.