Уподобяване, асоциация и поанта във фейлетоните на Алеко

  •  

     

    УПОДОБЯВАНЕ, АСОЦИАЦИЯ И ПОАНТА В АЛЕКОВИТЕ ФЕЙЛЕТОНИ

     

     

     

        Литературната критика отдавна е посочила, че Алековите фейлетони се подчиняват на едно характерно движение от по-конкретен към по-обобщен образ, в което могат да се проследят етапите на съзряване на фейлетониста. Още Пенчо Славейков отбелязва, че писателят тръгва от обикновени вестникарски работи, в които перото е само необязден сприхав кон, минава през фейлетони, в които основната идея намира характерна външна форма, за да достигне до създаването на свой жанр, до откриването на своя територия, каквато критикът вижда в цикъла “Разни хора, разни идеали”(1). Подобно разбиране се уповава на чисто художествени критерии, неговата мяра е високата литература и не бихме могли да не се съобразим с него, ако не искаме да оставим това забележително фейлетонно творчество в диоцеза на публицистиката.

       В същото време не можем да не забележим, че това схващане има подчертано телеологичен характер, в неговата основа стои убеждението, че самата цел на фейлетона е да достигне до формите на чистата белетристика. Ако изцяло се оставим на неговата логика, неизбежно ще трябва да направим извода,  че “необобщаващите” фейлетони на Алеко, т. е. почти всички, с изключение на “ Разни хора, разни идеали”, са по-низши представители на жанра. Този подход е практически много удобен, но като че ли прекалено схематизира нещата и ни пречи да видим богатството на фейлетона в неговите собствени граници. Може би най-смущаващото в него е, че размива именно въпроса за границите на фейлетонния жанр - приема, че най-висш фейлетон е оня, който вече не е фейлетон. Характерната му вътрешна противоречивост предизвиква силни “шумове” в произтичащата от него критическа рефлексия. Пенчо Славейков, критикът, който чертае най-ярко тази телеология, определя, например, основния свод Алекови фейлетони като “дивни” и в същото време уточнява, че “хубави произведения от този род би се намерили дори и в нашата литература”; твърди, че в “Разни хора, разни идеали” Алеко показва пълната си творческа мощ и в същото време вижда във фейлетона “Страст”по художествено изпълнение най-хубавото Алеково дело (2).

       Струва ни се , че когато се налага да  говорим за проблемите на фейлетонното обобщение и фейлетонната деформация, е по-целесъобразно да подхождаме не чрез двуделението “фейлетон – белетристика”, “конкретен-обобщаващ” фейлетон, а да гледаме на този жанр като на медиална, вибрираща между публицистичното и белетристичното литературна форма, която съдържа в себе си няколко “слоя” – освен публицистичен и белетристичен фейлетон, тя включва и един трети подвид, който би имал най-голямо основание да се нарече същински фейлетон. В широката амплитуда на образната деформация се докосват и пресичат различни словесни типове, сред които изпъква един, който в най-висока степен носи хибридната природа на фейлетона и който най-безусловно легитимира неговата жанрова същност. Що се отнася до Алековите фейлетони, повечето от тях са именно от този тип. Общата им характеристика е посочена много точно от критика Божан Ангелов: “Тези фейлетони обаче не са избистрена политическа сатира, която се е издигала над единичните факти и политически настроения.Те не са и чиста публицистика; те са политически памфлети, под чиято литературна форма някъде пряко , а някъде твърде прозрачно, се показват чудатите образи на политическите герои на епохата” (3).

        Поради твърде своеобразната жанрова природа на фейлетона неоправдано е статутът на фейлетонния образ да се изяснява само с ограничаване до най-общите отлики от белетристичния тип обобщение (открита изява на повествователя, ориентация само към съвременността, пристрастно отношение към пресъздаваната действителност, неавтономност на героя от авторовото съзнание и т. н.), защото  това ще доведе в крайна сметка до извода  за по-ограничените обобщителни възможности на жанра. Наред с търсенето на автентичните жанрови белези на фейлетона е необходимо да се изследва и характерът на специфичната фейлетонна условност във всеки подвид, т. е. онези структурно-стилистични особености, които в рамките на специфичните му обобщителни възможности превръщат фейлетона в изкуство. В този смисъл ще се съгласим със Ст. Елевтеров, че върховите постижения на фейлетона трябва да се търсят в богатството на използваните структури, в тяхната органическа спойка (4).

       Що се отнася до жанровата самоличност на фейлетона, тя изисква  обосновка в относително подвижните граници на образната деформация, която е по правило в постоянна връзка с първично-конкретната основа. Но своеобразната връзка на фейлетанното обобщение с конкретната действителност създава някои теоретични препятствия пред изследователя, защото проблематизира по доста сложен начин отношението конкретно-неконкретно (типично), субективно-обективно. Без да навлизаме в теоретичните дебри на въпроса, ще посочим някои от по-важните му аспекти.

       Стана дума , че Алековите фейлетони се движат от представянето на конкретна личност или ситуация към създаване на анонимен образ-тип. Но от гледна точка на опозицията автентично-фикционално конкретността на фейлетонния образ става твърде нееднозначна, защото за читателя безусловно конкретни са само визираните исторически личности, но не и ситуациите, в които те са представени, конкретни са само поводите, но не и публицистично-художествената аргументация, която се издига над единичните факти и се домогва до същността на нравствено–политическата реалност. Тъй като фейлетонът представлява авторово отношение спрямо някакъв факт, то конкретните личности и събития могат да бъдат показани не само пряко, а и “прозаично”, т.е. в процеса на фейлетонна деформация изображението може да надмогне своята конкретност и да придобие подчертана условност. Предпоставките за това следва да се търсят в две посоки.

       От една страна това се определя от възможността отделният факт сам по себе си да съдържа художествен потенциал, емоционална сила. Тази истина става все по-очевидна с оглед на т. н. литература на факта. Колкото и документален да е героят, «типизацията също присъства като основен метод на художествена концепция, защото героят се явява колкото представител на себе си, толкова и като носител на определена житейска, социална, политическа, нравствена, естетическа, а и художествена позиция”(5). От друга страна това става възможно, защото “картината на историческата действителност, която памфлетът рисува, е своеобразно изменена чрез отражението си в една гротескна фантазия и чрез онзи особен колорит, който й придава личното чувство на писателя”(6). Казано по друг начин, висока сатирична обобщителност притежават и т. н. конкретни фейлетони. Обстоятелството, че те не се опират върху образа-тип, не ограничава възможностите им за художествено-естетическо въздействие, защото макар и много важна категория в реалистичната литература, героят-тип не изчерпва същността на художествения образ и защото конкретното лице (факт) по пътя на фейлетонната обработка също може да се превърне в някаква степен в тип.

         Високите обобщителни възможности на фейлетона се определят и от една друга много важна особеност - наличието на лиричен елемент в неговата природа. Тази особеност е формулирана много убедително от Пенчо Славейков: “Фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е “аз” /…/. Лирическият поет говори всякога пряко, фейлетонистът освен че заобикаля, туря още и маска на лицето си, маска, която вместо да пречи на говора му, спомага още повече тоя говор да бъде непринуден”(7). Малко по-късно на тази страна на Алековите фейлетони набляга д-р Кръстев: “Тоя натюрел не може да бъде друг освен  л и р и ч е с к и я т , освен  с у б е к т и в н и я т”(8).  За него повечето от Алековите творби са същински лирически песни, дневник на последните негови дни, на най-силните и ценни негови преживявания. В нравственото вълнение на писателя той вижда само безизкуствен и пряк израз на стихийно избликналата мъка в неговата душа при зрелището на грозотите и позора на живота. Все пак д-р Кръстев доуточнява , че по-скоро следва да говорим за наличието на лирическа художествена форма, а не за лирическо съдържание, нито за чисто лирическо душевно настроение. Прекият и личен характер на ярко изявената субективност на неговите вълнения доближават Алеко до лирика, но самата същност в неговите преживявания ни говори по-скоро за вълнението на оратора, проповедника , пророка. Именно в това своеобразно съчетание на стари форми и съдържания големият критик вижда мощната Алекова индивидуалност.