Творчеството на Калин Донков

  •  

     

     

     

     

    История на българската литература /Х - ХХІ в./

     

    Курсова работа

     

    Тема: За творчеството на Калин Донков

     

     

     

     

    Есента има нужда от пътник. А също и зимата.

    И насън ни боде на секундата острият лакът.

    Сбогом, сбогом! Поезията е излечима само толкова,

    колкото е излечим ракът.

     

    А над всяка раздяла размахват кометите бичове.

    Парят всички шосета,

    посипани щедро със въглен.

    И дори да се срещнем, то ще бъде защото сме тичали,

    без да знаем, че земята е толкова кръгла.

     

    Калин Донков

     

     

     

     

           

     

             Калин Донков е роден на 2 декември 1941 г. в с. Беглеж. Живее в Плевен до завършването на гимназия, след което се премества в София. Завършва журналистика в СУ "Климент Охридски". Работи в Националното радио и Националната телевизия, както и в много периодични издания. С носталгия говори за периода си във в. "Антени", следват няколко години в сп. "Септември", в. "Континент", сп. "Европа", в. "Епоха". В момента е главен редактор на сп. "Български воин", пише и във в. "Сега". Издал е повече от 15 книги.

           Из цялата поезия на Калин Донков се „размахват” тъжни и пагубно разтърсващи чувства, истини, идеи. Листи – изрисувани толкова фино от кристално чистата четка на неговото прозорливо съзнание. Общото усещане от творбите на Калин Донков е „смазваща лекота”. От редовете лъха свежест, красота, летаргия и ние читателите се оставяме да бъдем понесени на ангелски крила, в нови непознати, поетични светове. Автора умело познава човешката природа, за което говори факта, че летеейки из думите в дадено негово стихотворение, точно в мига, когато блажена усмивка плъзва по лицето ти, идва ред на разтърсващи те до основи думи, които буквално те карат да се плеснеш по челото и да прехапеш устни. Поезията на Донков е едно иронично и болезнено светоусещане. Да умееш изкуството смело да се присмееш на болката или на тъжната истина. Като това поведение няма нищо общо със страхът от ранимост или фалшивата, надменна стена, изградена за да защити човешкото его.

           В някои моменти думите, които Донков използва звучат толкова невинно, дори наивно, но същевременно те завличат и се стоварват с огромна мощ отгоре ти, придавайки тежест и значимост на целия стих. Предопределеността и отсъстващите елементи на случайност, с които са „щедро посипани” шосетата – редове, придават уникален блясък и увереност на която читателят се подчинява с възторг. Точно тази простота и кристално чиста яснота в начина на изразяване докосват сърцето на читателя – „Поезията е излечима само толкова, колкото е излечим и ракът.” или „И дори да се срещнем, то ще бъде защото сме тичали, без да знаем, че земята е толкова кръгла.”

          Една силно осезаема носталгия, която ни „боде” в посочените сезони, плачещи за своя „пътник”. Предполага се, че есента и зимата са мъртви сезони. Земята застива, сякаш спира да се върти, сякаш животът си взима „отпуска” и отива на „почивка”. Някъде, където е пролет. Типични ключови елементи в творчеството на Калин Донков са: съдба, смърт, самота, желания, мечти. Като те се изразяват често чрез сезоните или природните бедствия:

     

    „В мъртви блясъци пламтя беззащитната вселена. И какво?

    Тече нощта в прохладните й вени.”

    или:

    „В нас прощалните черти на природата са скрити.

    В нас земята се върти.

    В нас глухарчето излита.

    Нейде в скритите жита на стремителното лято.

    Изненадали смъртта.

    И надбягали съдбата.”

                               

                                                                                      (Из „Глухарчето излита”)

     

     

    Съдбата в творчеството на Донков е обвита в самота, несправедливост, като демон, който дебне с иронична усмивка – „Съмнение, възторзи, страх – съдбата просто се развлича.” (Из „Блус”), „… Обмислено съдбата в кръг ни гони. И този кръг е свит в самота.”(Из „Везна”) или „… Този час съдбата ти подхвърля без надежда да те промени.”(Из „Нежна е нощта”).

         Основна идейна нишка е градът, която често е скъсана или обвита с болката и разочарованието на лирическият Аз. Градът – поквара, хаос и разруха – „Този град небръснат без печал ни пръсна. Всичко нежно, всичко грешно между нас виновно оглуша.”, „В този град бездънен твоят вик потъна.” (Из „Душа”). Друго показателно стихотворение е „София”:

     

    Създавам своите песни вървешком.

    Отдавна. И причината не знам:

    Дали от нуждата да бъда сам,

    или защото вечно нямам дом?

    Ръцете в джоба. По ревера – лед.

    Тютюн и огън. Релси и гнезда.

    И гостите си водя из града

    да им показвам своя кабинет.

     

    Тук много ясно е изразено вътрешното противоречие на лирическият Аз. Осъзнатият конфликт между чувството за принадлежност и желанието за волно покоряване на пространства. Сблъсъкът между традиции, патриархални ценности, сигурност, които дава семейното „гнездо” и хаотичното препускане из „Асфалтираните ходове на лабиринт”, незакотвено от ангажименти, цели, амбиции, съществуване по безкрайните, непознати „релси”. Движение, което руши идеята за изначалната подреденост на живота и Старият свят губи тотално своите устои.

    Прибраните ръце в джоба, символизират безгрижие, волност и лекота, в същото време „по ревера – лед”. Градът, като вдъхновение – „Създавам своите песни вървешком.” Този „град – хищник” със своята безнадеждност и обреченост напомня за творчеството на Христо Смирненски. За човека, превърнал се в жертва на „каменният град”:

     

    И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

    Хиляди души разбити – глъхне празничният град

    и под лунно наметало с шепот странен той разказва

    повестите безутешни на вседневен маскарад.

    А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

    Ето малката цветарка бърза от локал в локал,

    Де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

    и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

    (Из „Цветарка”)

     

     

           Творчеството на Калин Донков със своята обмислена спонтанност, излитаща от редовете, с образи на смърт и лудост, самота и бягство, скрити зад невинната и по детски чиста маска на „излитащо глухарче” е един ярък пример за съвременно българско произведение. Текстовете запленяват със своята острота и пламваща вълна от силно изразена съдбовна предопределеност, свят, в който „всеки кръг е пълен с тишина”. Горящ, непредсказуем, тъмен е човекът, а също и светът в поезията на Донков. Такъв какъвто е и в творчеството на Дамян Дамянов.

     

    ...И само нощем, само нощем
    кога и Господ спи, свит в здрача,
    си позволявам аз разкоша
    във тъмното да си поплача.
    Защо ли? Ей така, от нерви,
    от жар, от нежност и от мисли.
    Причини - колко щеш. Все черни.
    И само плач човек да иска!