Триестският проблем и външната политика на Югославия 1944 - 1954г

  •  

    Курсова работа

     

    по

     

    Външна политика  на Балканските държави

     

    Тема :

     

    “Триестският проблем и външната политика на       Югославия /1944 – 1954/”

     

     

     

    I. Въведение

     

     

                  През пролетта на 1941 г. Югославия казва “не” на Хитлер и събира овациите на демократичния свят. След няколкогодишна жестока войнана  собствена територия тя побеждава и отново събира овациите на целия свят. През 1948 г. югославското комунистическо ръководство казва “не” и на Сталин. Въпреки многото  неприятностни, които страната си навлича, тя печели симпатиите на световната общност. За разлика  от другите страни на Източна Европа Югославия си извоюва независимост и остава независима, както по отношение на Изтока, така и по отношение на Запада. Неразрешени остават обаче националният въпрос и националните взаимоотношения във федерацията.

    За разлика от донякъде  неуспешното вътрешнополитическо  развитие на Югославия от този период, във външнополитически план, тя има своите точноопределени цели и задачи, за да се установи трайно и успешно на международната сцена.

     

    II. Външна политика на ФНР  Югославия /1944 – 1954/

     

     

    Водещо начало във външната политика на ФНР Югославия е идеологическата ориентация на управляващата партия. Най-близкият идеологически съюзник на ЮКП е СССР, с който се съгласуват всички външнополитически действия. След разпускането на Коминтерна през 1943 г. СССР поема ръководството на световното комунистическо движение, което води до пълно обвързване на съветската външна политика и външните политики на източноевропейските социалистически страни. В това отношение Югославия не прави никакво изключение. Още преди края на войната Тито подписва в Москва (11 април 1945 г.) договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ между Югославия и СССР. През следващите две години Тито подписва подобни договори с Полша, Чехословакия, Румъния, Унгария и Албания. По време на Гражданската война в Гърция между армията и комунистическите партизански сили  Югославия застава на страната на партизаните, изпращайки им военна помощ. Москва не приема с ентусиазъм тази политика. Сталин се страхува, че Югославската намеса в Гърция може да провокира сблъсък между СССР и западните съюзници. В гръцкия случай особена роля играят и тайните договорености между Сталин и Чърчил за следвоенните сфери на влияние. Първата сериозна дипломатическа пукнатина в отношенията между Белград и Москва се появява по време на кризата около град Триест.

     

        Триестският проблем

     

     

    Триестският проблем заема отделно място в историята на Балканите след Втората световна война. Въпреки че разгорещява страстите и довежда до риск от военен конфликт, той в основата си е въпрос, наследен от миналата епоха – подялбата на територията на Австро-унгарската империя. Позовавайки се на етнически аргументи и на присъствието на югославски партизани на тези територии Тито желае да присъедини към нова Югославия полуостров Истра, част от Приморието и островите, Риека, Горица и Триест, които преди  войната са в състава на Италия. Самите югославски партизани представят действията си като борба за национално освобождение против фашистката окупация.  Логично екъм нея да се включи и идеята  за окончателно политическо обединение на словенци и хървати.

    Западните съюзници обвиняват Тито, че се опитва да заграби чужди територии, възползвайки се от слабостта на победената във войната Италия. Втората причина за резервираността на съюзниците е засилващата се идеологическа обвързаност на Тито с Москва. Недоволството преминава в неприязън, когато през 1944 г. Тито неочаквано заминава за Москва, без предварително да се консултира с британския премиер Чърчил.

    Югославските партизани  навлизат в Триест на 1 май 1945 г., в момент, когато и британците достигат до града. Съжителството се оказва трудно и може да се каже, че там вече започва локална студена война. Изразът “желязна завеса” е въведен от Чърчил на 12 май в негова телеграма до президента Труман. На 27 май Тито произнася реч в Любляна, в която заявява : “Твърдяха, че тази война е справедлива и ние я приехме като такава. Но ние искаме също справедливо решение, искаме всеки да  господар у дома си, не искаме да плащаме чужди сметки, не искаме да се превръщаме в разменна монета, не искаме да бъдем  въвличани в някаква политика на сфери на влияние”. Тази реч визира западните държави, но СССР я тълкува като отправена към него и настоява за неудобно уточнение – допълнителна пукнатина в съветско-югославската дружба.

    В началото на 1945 г. Чърчил изпраща в Белград генерал Александър. По време на разговорите с Тито британският пълководец настоява съюзническите сили да влязат в Триест и да поемат пълния контрол над водещите към Австрия комуникации и железопътна линия. Последното означава британско-американски войски да стъпят на югославска територия. Първоначално Тито отхвърля тази възможност. В крайна сметка партизанският маршал отстъпва, съгласявайки се малък съюзнически контингент да се разположи в Пула, за да осигури комуникациите с Триест.

    Ситуацията се нажежава, след като британско-американското командване в Триест предупреждава Тито, че е готово да напусне града и да го предаде на италианските власти. Рим оказва силен натиск върху Лондон и Вашингтон, плашейки ги с възможността от установяване на  комунистическа власт в  Италия, ако югославяните получат Триест. Реакцията на Тито е мълниненосна. От  Любляна към Триест потегля югославска танкова колона с намерението да завзме спорния град. Половината от партизанските танкове  са изоставени по пътя, поради липса на резервни части. Югославската страна обаче демонстрира решимост  да отстоява интересите си. Конфликтът е потушен в последния момент, но и двете страни установяват, че проблемът е изключително сериозен и решаването му е неотложно.