Тихия пролетен дъжд - Николай Лилиев

  • ***Един поглед към стиховете на Николай Лилиев разкрива деликатната натура нн поета, за когото меланхолията и тъгата са естествено състояние. По-задълбочение прочит на лириката му хвърля светлина върху крехката душевност на един самотник, отчужден от реалния свят, сякаш загубил своята посока и търсещ себе си постоянно, някак непригоден към реалната груба действителност и затова открил утеха в свое собствено кътче, в доброволна душевна самоизолация. Съвършената поетическа форма, ефирността, мелодичността на изказа, напевното знучене и изящно поднесените рефрени са доказателство за символистичната основа на импресонистичния триптих от миниатюрата „Тихият пролетен дъжд”. *** Като приказно видение се появява търсеният прекрасен свят, носен от дъжда, във великолепната импресия „Тихият пролетен дъжд”. Радост и тъга, надежда и разочарование, възторжено търсене и тъжно примирение се редуват в трите строфи на творбата. Външният свят на природата и вътрешният мир на лирическия герой се преливат един в друг, за да се отразят като огледало душевните терзания: ##Тихия пролетен дъжд/звънна над моята стряха,/с тихия пролетен дъжд/колко надежди изгряха!##. ** „Звънна” и „изгряха” са експресивните глаголи, които създават приповдигнато настроение и нетърпеливо очакване за пролет, за ново начало и ведра надежда, както се чувства човекът при първите трепетни пориви на влюбването. Дъждът е символ на пречистването и обновлението, а пролетта възражда очакванията за красота и съвършенство след дългата потискаща зима, събужда живота, а с него и желанията, и стремленията към любов и хармония. Свежест и оптимизъм струят от природната картина в първата строфа, а въображението рисува свят мечта, свят на съвършенство и възход на духовността. „Моята стряха” подчертава чувството за принадлежност към корена и към дома, в чийто покой човек се чувства спокоен и сигурен. Душата обаче също търси покой и опитва да го открие в друг, съвършен свят. Неколкократните повторения и рефрена „тихият пролетен дъжд” засилват усещането за меланхолия и отпуснатост, но и правят по-реален и възможен досега с такава възвишена мечта. *** Независимо от стремежа към безметежност и към пренасяне в друг, приказен свят, втората картина на лирическата миниатюра носи усещането за здрава връзка с реалността чрез метафоричното присъствие на земята: ##Тихия пролетен дъжд/слуша земята и тръпне,/тихия пролетен дъжд/пролетни приказки шъпне. **Връзката между небето и земята се символизира от дъжда, който ще донесе промяната свише и ще напои с надежда земята, а тя „тръпне” в очакване на нещо прекрасно, което ще се случи. Но лирическият герой се чувства обречен и това чувство се прокрадва като тъжно предусещане. Той не може да намери удовлетворение в реалния живот, което обяснява нуждата му от „пролетни приказки”, които му „шъпне” тихият дъжд с покана да го отведе в красив и приказен свят. Ясно се долавя нуждата на лирическия Аз от топлина и разбиране, които очевидно му липсват в чуждата за него действителност. Затова не звучи изненадващо рязката промяна на настроението – внезапното щастие и изгряла надежда от първата строфа бързо и също така внезапно изгарят в третата. Природната картина през пролетта е непостоянна така, както душата се лута непрекъснато между възторга и тъгата: ##В тихия пролетен дъжд/сълзи, възторг и уплааха,/с тихия пролетен дъжд/ колко искрици изтляха! ** Като миг във вечността се ражда и се стопява копнежът на лирическия Аз към радост и светлина и той отново се връща в естественото си състояние на печал и безнадежност. Като в житейски кръговрат покрусата и тъгата сменят възторга и радостта. Три полюсни настроения се редуват в един стих, за да разкрият блуждаещия търсещ дух на лирическия герой. „Сълзи, възторг и уплаха” символизират лутането на ранимата самотна душа между различни, понякога болезнени чувства. Болката от безвъзвратно усещане за загуба и несбъднат блян е последвана от внезапна радост и спонтанен възторг. Страхът, че е невъзможно мечтаният приказен свят да победи грубата реалност, затваря цикъла на един цял живот – разнолик, противоречив и непредвидим. А внезапно припламналите искрици на новото чувство бадно умират, тлеейки в пепелта. Така, освободен от романтичните си илюзорни представи за света, лирическият герой достига до жидейска мъдрост, че животът е поредица от препятствия, грешки и несъвършенства, но и от радости и сбъднати копнежи.