Създаване и утвърждаване на българската държава (681-718г.)

  •  

    ТЕМА 1

    СЪЗДАВАНЕ  И НАЧАЛНО РАЗВИТИЕ

    НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

    681 - 718

     

    Създаването и началното развитие на българската държава има значителни последици за историческото развитие на целия Европейски югоизток през Ранното средновековие. Нейното образуване е част от общия процес, свързан с появата и утвърждаването на средновековните европейски държави. Този процес е едно от най-съществените проявления на приемствеността, протичаща между Античността и Средновековието. Той започва да се осъществява с Великото преселение на народите (6 - 7 век) и продължава през следващите столетия на епохата. Важна роля в него играе Византия, която онаследява римската държавна традиция и се превръща в модел, възприет от варварските народи след заселването им на територията на някогашната Римска империя.

    Проблемите около създаването и началното развитие на българската държава вълнуват редица историци. Първите сериозни научни изследвания са дело на Марин Дринов, Константин Иречек ("История на българите"), класиците на българската медиевистика: Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Петър Ников, Както и редица съвременни изследователи като Димитър Ангелов, Иван Дуйчев, Петър Ангелов, Георги Бакалов, Милияна Каймакамова, Йордан Андреев, Иван Лазаров и др.

    Изследванията на българските историци се основават на редица материални и писмени източници от домашен и чужд произход. Най-цялостно събитията от края на 7 и началото на 8 век са представени в хрониките на византийските летописци Теофан Изповедник и Патриарх Никифор. Важна информация се съдържа и в някои домашни епиграфски паметници като "Именника на българските ханове" и надписите на Мадарския конник.

    Въпреки че изследователите използват различни термини относно изграждането на българската държава като "създаване", "възникване", "основаване", "образуване", "раждане", всички те са единодушни, че се касае за един продължителен процес, започнал далеч преди 681 година. Основна роля в него изиграват славяните и прабългарите.

    От първото хилядолетие преди Христа българските земи са обитавани от един от най-многобройните народи в Европа - траките. Римската империя, част от която през късната Античност е Древна Тракия, навлиза през 3 век в дълбока криза, довела през 395 год. до нейното разпадане на Западна и Източна части. В края на 5 век под ударите на варварите рухва Западната Римска империя, но източните и владения запазват политическата си независимост под името Византия. о тзи начин Вликото преселение на народите (ВПН) ( IV -VII ) и падането на могъщата някога Римска империя ознаменуват края на Античността и прехода към Средновековието.

    ВПН предизвиква съществени демографски промени на Балканския полуостров. Автохтонното население - траките, загубило до голяма степен етническия си облик в резултат на Римското и последвалото Византийско владичество, е подложено на силен натиск от славяните и прабългарите през VI - VII век. Въпреки силната асимилация, траките оставят трайни следи в българското историческо развитие, слагайки отпечатък върху културата на средновековна България и формирането на българската народност.

    Според средновековните летописци най-древната славянска територия били земите по долното течение на р. Дунав. Установено е, че славяните спадат към индоевропейската езикова и етническа общност, заключена между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър. Към началото на I век пр.Хр. се оформя общ праславянски език, който има сходства с езика на балти и германци - непосредствени съседи на славяните.

    Сведения за някои от обитателите на посочените земи се срещат в "История" на Херодот, като споменатите от него неври и будини вероятно са били славянски племена. По-сигурни писмени известия за славяните датират от I-II век. Римският историк Тацит ги назначава с общото има "венеди" и ги поставя в съседство с германците.

    По време на ВПН част от славяните започнали да напускат своите първоначални територии. Оформили се три племенни групи славяни - западна, наречена венеди, източна - анти и южна под името славини.

    Около средата на V век Славините преминават Карпатите, като част от тях се заселват в Панония, а други в Дакия, на север от р.Дунав. За този период от тяхната история свидетелстват съчиниенията на ранновизантийските хронисти Прокопий Касарийски, Теофилакт, Псевдомаврикий. Именно тогава славяните влизат в пряк контакт с Византийската империя, което дава значително отражение върху редица аспекти от развитието им.

    Славяните водили уседнал начин на живот. Основния им поминък от най-древни времена си оставало земеделието. Отглеждани били редица земеделски култури - просо, лен, пшеница и др. В славянските некрополи освен зърнени храни са открити и много кости на животни, което показва и развитие на скотовъдството. Византийският писател Псевдомаврикий отбелязва, че славяните отглеждали много добитък, а историкът Прокопий Кесарийски посочва, че антите принасяли в жертва на своите богове бикове. Намерените земеделски сечива, гръчарски изделия и оръжия свидетелстват за развитието на редица знанаяти, като ковачеството, грънчарството, дърводелството, тъкачеството и др. Първоначално кафявата керамика била изработвана на ръка, поради което славянските съдове били груби и  несъвършенни. В последствие славяните възприели грънчарското колело, усъвършенствали и технологията за приготвяне и изпичане на глината, което увеличило здравината на изработваните съдове.

    Славяните строели селищата си край реки, езера и блата, най-често в труднопроходими места. Живеели в землянки и полуземлянки, изградени от плет и глина, но постепенно преминали и към каменен градеж.

    Социалната  структура на славянското ощтество не се отличавала много от тази на другите варварски народи, появили се на историческата сцена в прехода от античността към средновековието. Основна социална единица била родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образували племето, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз. Властта му била ограничена от общото събрание на племето - т.нар. "вече" в което влизали всички мъже войни. Този начин на управление направил впечатление на Прокопий Кесарийски, който подчертава, че славяните не се управляват от един човек, а "живеят в демокрация" и затова винаги "общо разглеждат полезните и трудните работи". А Псевдомаврикий, като има пред вид византийското сакмодържавие и строгата централизация, характеризира управлението на славяните като "анархия". Несъмнен авторитет в света на славянското племи имал съветът на старейшините, който се превърнал в главен помощник на княза.