Съединението на Княжество България и Източна Румелия

  •  

    Съединението на Княжество България и Източна Румелия

     

          С победоносния завършек на Освободителната война (1877-1878) започва нов период от развитието на България. Той се характеризира с нови черти в политически, стопански и културен живот на народа и с нови важни събития и процеси в неговото вътрешно развитие и в международните му отношения и връзки. На 1/13 юли се подписва Берлинския договор - представителите на Великите сили поставят своите подписи под 64-те члена на между­народен договор; който окончателно оформя резултатите от десетата руско-турска война и има пряко въздействие върху съдбата на България и Балканския полуостров като цяло не само за тогавашния момент, а и в следващите десетилетия.

    Берлинският договор, категорично зачертаващ пред­варителните договорености от Сан Стефано, е тежък и трудно поправим удар върху българската национална кауза. Съдбата на нашата страна се третира не с оглед на историческата правда и етническите дадености, а в унисон с интересите на военно-политически доминира­ните в момента западноевропейски сили. И ако в очертаните на 3 март 1878 г. наши държавни граници са включени 172 000 кв. км площ, то Княжество Бъл­гария, обхващащо Мизия и Софийската област, има територия 63 750 кв. км. Голяма част от южнобългарскнте земи са обособени в автономната по статут, но пряко подчинена на султана област Източна Румелия, докато Македония, Беломорска и Одринска Тракия са оставени в Османската империя. Съгласно Берлинския договор (член 23 от него) султанът се задължава да провежда там административни реформи и да въведе стопански подобрения. Ала член 23 никога не става действителност. Сърбия, която още по Санстефанския договор владее Нишката област, увели­чава територията си с нови 4 600 кв. км, присъединя­вайки Пиротско и Вранянско. В порядъка на политико-териториалнитекомбинации от Румъния е отнета и предадена на Русия Южна Бесарабия, но северната ни съседка е компенсирана, отново за сметка на България, със Северна Добруджа.

    Териториалното осакатяване обаче далеч не е единс­твеното негативно последствие за нашата страна от взетите в Берлин решения. България се конституира като самоуправляващо се и трибутарно княжество под суверенитета на негово величество султана, което означава, че възстановената българска държава теоре­тически е лишена от възможността да води самостоя­телна и независима външна политика. Страната ни е задължена да плаща голям годишен данък на своя сюзерен и наследява неравноправните търговско-икономически договори, сключени от Османската импе­рия със западноевропейските държави. Княжеството не може да получава транзитно мито за преминаващите през него стоки и няма суверенни права върху намиращите се на територията му железопътни линии. Съвършено очевидно е, че берлинското творение ге­нерално се разминава с възрожденския идеал на бъл­гарина за възстановяване на собствената му държав­ност. Извън територията на Княжеството остават без­спорно български земи и население, което по брой надхвърля това в границите на официално признатата ни държава.

          Обновителните процеси след освободителната война не обхващат целия български народ. Разпокъсването на българските земи от Берлинския конгрес предизвиква нееднакво развитие на отделните български области. Изкуствено е ограничен българския национален пазар. Допълнително усложнение е прекарването на изкуствената митническа бариера между основните производителни райони на страната по билото на Стара планина. Отнета е възможността на националната икономика да общува със света. Пътищата към световните пазари, морските излази на топло море са откъснати за България. Нанесен е удар по авторитета на младата държава и националното самочувствие на българите. Затруднено е духовното и културното развитие на онези българи, които остават под чужда власт в пределите на съседните балкански страни

          Развитието на обществено-икономическия и политически живот на страната след 1878 г. неизменно се свързва с освобождението и обединението на всички български земи.

     

    I. Първи прояви на съпротива срещу решенията на Берлинския конгрес. Петиционна кампания. Кресненско-Разложко въстание.

          Съпротивата срещу решемията на Берлинския конгрес обхваща широки народни слоеве, както в освободените области на отечеството, така и в Македония и Одринска Тракия. Още на Учредителното събрание се дава израз на дълбокото огорчение от решенията в Берлин. Единството на българския народ е зафиксирано в Търновската конституция. Член 39 от нея определя Екзархията като национална институция, която осигурява духовното единство на всички българи, независимо от границите, които ги делят.

          “Живот без свобода е нищо” - с горчивина припомня латин­ската мъдрост пред близките си Петко Рачов Славейков след приключването на Берлинския конгрес. Останалите извън предели­те на свободното отечество българи трябва да изстрадат ис­тинската стойност на тези думи. Надеждата им за политическо избавление и самостоятелна държавност възкръсва с Освободи­телната война. Тя се превръща в дългоочаквана, но краткотрайна реалност след подписването на Санстефанския мирен договор, обединил трите класически български провинции - Мизия (Север­на България), Тракия и Македония.

    По всички български земи плисва вълната на общонародна кампания за по-скорошното осъществяване на националното единство в границите на единната, очертана в Сан Стефано държава. Особено дейни са българските общини в Тракия и Македония. Многобройни петиции, писма, телеграми, молби и изложения достигат Петербург и столици­те на големите западноевропейски държави. Духовници и учители, общественици и търговци, селяни и занаятчии слагат подписите си в името на Санстефанска България, за национално освобождение на всички българи. В порива на общото въодушевление сякаш избледнява фактът, че договорът от Сан Стефано е само пред­варителен, че във Виена и Лондон решително изразяват несъгласи­ето си с него.

          Когато с откриването на Берлинския конгрес върху дипломатиче­ското маса започва ревизията на Санстефанския договор, българска­та петиционна кампания обяснимо се засилва. Сега тя носи открито протестен характер. Берлинските “миротворци” обаче не се вслушват в гласа на българската нация. Тя няма дори свой предста­вител на конгреса. Всички усилия за съпротива обаче остават напразни. Политическите интриги вземат връх над справедливостта, в същото време, тази т.нар. Петиционна кампания още повече укрепва чувството за единна народностна принадлежност у българите от Мизия, Тракия и Македония, демонстрира пред великите сили несъгласието с берлинските решения и непримиримостта сега и в бъдеще с тях.