Стилът на Илиада

  • Стилът на Илиада

     

    У Омир е имало езическа влюбеност в земния и материален човек, в неговото тяло и материя, във физическия герой, който физически защитава народа си и физически побеждавал стихийните природни сили. Тази подчертана телесност на гръцкото езическо светоусещане изобщо е определила едно общопризнато свойство на античния герой, а именно неговата пластичност. Онова, без което е невъзможно даже да се приближим до разбиране на Омир, е неговото йонийство, което трябва да умеем да формулираме не само като сбор от определен род диалектни особености на езика му, но и като цял светоглед, предопределил и стила му. Това експанзивно и леко настроение на йониеца привлича вниманието ни почти във всеки стих на Омировите поеми.

                 Няма нужда да тичаме подир отделни вмъквания и изрази, за да говорим за атическия стадий на епоса. За него много по-добре говори едва уловимото у Омир веене на атическия дух, който ни е добре познат от историята на класическа Атина, т.е. дух на разумна енергия и воля, на волева целенасоченост, смела предприемчивост, големи прогресивно-новаторски и организационни способности, подкрепяни от остър, проницателен и критически възглед върху нещата, но сдържани от чувство за мярка, вътрешна събраност и хуманизъм...

                  Най-важното в цялата проблема за епическия стил е отношението между общото и индивидуалното. Епическият стил е такъв художествен стил, който ни рисува живота на един или друг човешки колектив, който живот подчинява със своите закономерности и затова всеки отделен личен живот е интересен за нас само във връзка с общия живот на своя колектив... Не може да се мисли, че епическия индивид е напълно лишен от всякакви други чувства и не си поставя никакви други задачи освен само чисто колективистични. Такива чувства тукможе да има колкото искате. Но това означава, че подобен род неколективистични чувства и поведение са за епическия субект нещо второстепенно и третостепенно и не играят в живота му никаква решаваща роля, макар че могат да внасят в него много разнообразно съдържание.

                  И така, ако спецификата на всеки стил се заключава в начина и мярката, по които общото и вътрешното се въплъщават в индивидуалното и външното, спецификата на епическия стил е несъмнено първенство на общото над индивидуалното, когато всеки индивид не е нищо друго освен самосъзнание на рода във всичките му отделни представители...

                   Първият принцип, който произтича от същността на епическия стил, е неговата обективност... Епическят художник като че съвсем не използва своята фантазия. Не само реалните хора и предмети, но и всичко приказно, митично и фантастично, той го мисли като нещо обективно и действително. Дори боговете, дори демоните, дори всякакви чудеса и невероятни събития – всичко това в епоса се мисли реално съществуващо, а съвсем не резултат на творческата фантазия или измислица на свободния от работа поет.

    Епическият художник не е само обективен. В изобразявания от него обективен свят той би могъл да се държи напълно свободно и капризно, като преминава немотивирано от един предмет на друг. Не, епическият художник е нещо съвсем друго. Той много делово пристъпва към действителността, която изобразява.

                    Омировият свят е пълен със светлина и събитията в него се разиграват повече при ярко слънчево осветление. Слънцето и лъчите му са истинска радост за Омировия грък.

                    Но у Омир не всичко е пълно само със светлина. Пълно е и с багри. „Розовопръстата” Зора има „шафранов” пеплос. Аполон – „златистосветли” коси, „златокрила” Ирида, „сребронога” Тетида, Зевс има „тъмностоманени” вежди.

                   Свободният епически стил у Омир е такова оформление на художественото творчество, което разглежда цялата розома общинна формация ретроспективно и резюмиращо, като често смесва в един образ най различните и епохи и дава изображение на тези епохи в добродушен иронически-хумористичен и снизходителен, но в същото време и наивно-сериозен и често дори трагически план.

                   Изобразяваните тук герои, натури, които умеят силно да любят и силно да мразят, се чувстват свободно и независимо, страстно обичат живота във всичките му прояви и никога не падат духом, не се уморяват въпреки постоянните страдания и катастрофи.

                Накратко казано, това е поведението и самочувствието на силния човек в неговото бодро и неуморно жизнеустояване, когато дълбокият му критицизъм по отношение на детството на човечеството се съчетава с наивната и нежна любов към него, даже с влюбеност в него.