Стихотворенията на Иван Вазов

  •                                  ИВАН ВАЗОВ

    Името на Иван Вазов в историческото и духовното ни развитие се превръща в символ на една вечно будна гражданска и творческа традиция,във въплъщение на безкористния патриотизъм и вродената демократична нагласа.Основни тематични аспекти в идейно-естетическите търсения на поета са :образът на родината,историческото и духовно битие на народа,богатството и красотата на родната природа.

    Родината като свръхценност заема  централно място във Вазовия поетически свят.В поезията му тя се назовава чрез синонимите:”отечество”,”татковина”чрез директното наименование-България и чрез редица нейни превъплъщения,едно от които е българският език.Защитата на езика като общонационална ценност всъщност е защита на всичко родно,мило,на българското.За творческата ангажираност на Вазов към родното слово свидетелстват редица творби,посветени на езика.Искрената убеденост на поета в превъзходните качества на речта се разкриват в думите му:”Хубав ли е нашият език?Хубав е.Звучен ли е?Да...Той е гъвкав,преливен,ярък в звуковете си,разнообразен в интонацията,бих казал-мъжествен...и е способен за най-музиикален стих”.В епохата преди Освобождението речта е един от основните крепители на народния дух,извор на нац.самочувствие и самоувереност.Силата и значимостта на езика са разкрити в одата „Бр.Миладинови”:/и Господ познава нашият език/,а звучността,красотата и изяществото му стават обект на изображение в творби като”Родна реч” и”Българският език”.

    Несъстоятелните твърдения за грубост ,немузикалност на родния език се превръщат в стимул за появата на една от най-значимите полемични творби на Вазов-„Българският език”Централно място в творбата заема чувството на възхищение и преклонение пред красотата и мелодичността на словото и гняв,негодувание срещу неговите ругатели.

    Заглавието на стихотворението има двойствено значение-от една страна насочва към понятието”език”като маркер за национално достойнство и независимост,а от друга страна членуваната форма / като знак за определеност,познатост/представлява указание за принадлежността на лир.говорител към българския народ.Условно стихотворението се разделя на 3 смислови части:познавателно утвърждаваща,негативно изобличителна и оптимистично програмна.Творбата е представена в изповеда форма,началните стихове представляват обръщение към родния език:/Език свещен ...роди.../Анафората създава усещане за празнично,химническо начало,което се подсилва и от прославата на словото.Езикът е персонифициран,представен е като нещо живо.Образът му е сакрализиран,откъдето идва и  идеята за светостта на родината.Словото според библейския архетип е изначално свещено,то притежава съзидателна сила”Началото бе Словото,Словото беше Бог,Бог беше словото”.В друго свое стихотворение Вазов казва:/На теб,Българийо свещена,покланям песни си сега.../,което означава ,че за поета език и родина съществуват като едно цяло.Уточнението”на моите деди”визира древността на езика.За съществуващия от векове български народ ,намиращ се под робство,словото изиграва важна роля за укрепване на нац.дух.Нещо повече-езикът е бил единствен свидетел на мъките и страданията на българите:/език на мъки,стонове вековни/.Епитетът е употребен,за да напомни за историята на народа,да покаже неговото нравствено и физическо оцеляване,въпреки адските мъки,през които е преминалОТтук идва и синовното преклонение на лирическия говорител пред словото.Едновременно с одухотворяването на езика поетът осъществява и персонификация на родината,която се припокрива с образа на майката:/език на тая дето ни роди.../,а лир. говорител се изживява като един от нейните синове,готови да я защитят от хули и обиди.Според архетипните представи майката е  стожер на дома,затова и одухотвореният образ на  родината се възприема като пазител на националния дух.Мотивът за изстрадалата майка родина е твърде устойчив във възрожденската ни поетична традиция.В последния стих на 1-ва строфа ярко личи негодуванието на поета срещу хулителите на българското слово.Предполагаемото щастие от раждането на потомството е заменено със страданието,болката на родината от  това,че чедата й се отричат от нея.”Ядовете” са „отровни”,те я нараняват и бавно я погубват.

    Изключителната красота и съвършенство на словото са обект на изображение във втора строфа на творбата.Качествата на езика са разкрити чрез поредица от риторични въпроси:/Вслушал ли се някой...сладки/.Възходящата градация и инверсията са използвани,за да се внуши идеята за красотата и могъществото на родния език,а чрез метафорите”хубост”,”мощ” се постига внушение за богатството на словото.Едновременно с възхищението прозира и болката от опетняването на словото,което в действителност е изключително благозвучно и мелодично.Затова въпросите представляват своеобразен призив на поета към отрицателите на езика да отворят очите си за неговата истинска същност  и едновременно с това изразяват преклонението пред неговата красота и сила:/от руйни тонове...жива/.Сравнението на словото с водата,отпраща към митологичната представа за „живата вода”.Словото носи символичния смисъл на „река на живота”-както водата е нужназа  съществуванието,така и речта е нужна,за да бъде съхранена духовността.Тук ярко изпъкват основни качества на словото ни-гъвкавост,звънливост,плавност,мелодичност.Категоричният,изпълнен с болка отговор на тези въпроси е представен четвърта строфа на творбата:/Нe,ти падна под общия позор...кални/”Падането” на езика е своеобразно смъкване по вертикала на пространството,принизяване,очерняне,отричане на божествената му същност.Словото е стъпкано,смазано,предлогът”под”от словосъчетанието”под общия позор”създава представата,че е отречен всякакъв полет нагоре ,към божественото начало.Езикът е хулен и от чужденци,и от свои.Поетът негодува не толкова от чуждите ругатели,колкото от българските хулители,които,стремейки се да подражават на модни тенденции ,опозоряват и опетняват родината.”Модно”е синоним на преходно и временно,а езикът,съхранил българщината,е вечен.Отричането от езика се възприема като отказ от национална принадлежност.Мотивът за сливането на чуждите и нашите е познат още от Паисиевата „История славянобългарска”,както и от „Елегия „ на Ботев.Израз на болката поради трагичната съдба на езика са драматичният вопъл”О”,както и определението”език страдални”.Срамно е поведението на ругателите  на бълг.слово, защото ги класифицира като родоотстъпници.Характеристиката на речта,която правят,е коренно противоположна на качествата,които лир.говорител изтъква.Тезата на клеветниците води до отричане на правото на българския народ да създава култура на своя език.Лирическият говорител съзнателно използва преизказни глаголни форми,за даотхвърли неоснователните нападки и да се дистанцира от родоотстъпниците.На първо място е поставено обвинението,че езикът е безсмислен:/не си можал да въплътиш...мисъл/,а неговият създател е невеж и безпросветен човек:/геният ти слеп/Следва обвинението в немузикалност,грубост и неразбираемост,което Вазов на няколко пъти отхвърля:/мелодията на твойте звуци сладки;речта ти...звънлива;руйни тонове/.Трагичният тон се подсилва и от констатацията за протяжността на ругателствата във времето:/се туй...клевета/.Трикратното повторение”се”внушава отегчението и досадата от неоснователните обвинения. Затова поетът се заема с великата задача да покаже на бъдните поколения езика в цялата му красота и великолепие:/О,аз ще те обриша от калта и в твоя чистий бляск ще те покажа...накажа/.За твореца словото е част от свещеното пространство на българския национален дух,той е убеден в творческата му сила и мощ и е готов да го брани от хулите и клеветите на „наши” и „чужди”.Затова думите му звучат като обет към божество,пред което се прекланя.В това обещание се крият дълбокият патриотизъм,чувството за нац.чест и достойнство,с които е пропито цялото стихотворение.В последните две строфи е открито заявена личната позиция за разлика от предходните куплети,където се среща форма на множественост:”ни”,”нашите”.С особено значение в текста присъства контрастът”светло-тъмно”,”кал-чистота”.Черното пулсира със значение за смърт,хаос,зло,то се асоциира със силите на мрака,които разрушават народния дух и език.Светлината е знак за добро,живот и сакралност.Прокарана е идеята,че бълг.език не трябва да предизвиква  срам,а да буди нац.гордост и патриотично самочувствие.Той е вечен и безсмъртен.Идва от дедите ни,за да бъде предаден на „бъдещото бодро поколение”.Богатото лит.наследство на Вазов е доказателство за изпълнената патриотична клетва.

     

     

                                  Отечество любезно,как хубаво си ти!

    Името на Иван Вазов в историческото и духовно развитие  на българския народ се превръща в символ на една вечно будна гражданска и творческа традиция,във въплъщение на безкористния патриотизъм и вродената демократична нагласа.Основни тематични аспекти в неговите идейно-естетически търсения са образът на родината,историческото и духовно битие на народа,богатството и красотата на родната природа.