Стена между поета и хората в контекста на българската поезия

  • ръцете ти са клонки на бреза,

    а аз живях без птици и дървета.

    А аз живях без сини небеса,

    без    пролети,    без    цъфнали    надежди -

    очите ти  са   капчици  роса,

    в   които   небесата   се  оглеждат. . .

                                                                          „Любов”

    Темата за любовта далеч не е единствената възможност на поета да общува с хората. Него го вълнуват широк кръг проблеми и това е още едно доказателство за голяма нравствена сила, за остро развито чувство за етичност, за способност за многостранно откликване на богатата гама от нравствени нормативи.

    Дамян Дамянов се изявява като поет на преодоляното лично страдание, на изстраданата жизненост и човеколюбие. Поезията му носи внушение за своеобразен нравствен подвиг, за силен човешки дух, превъзмогнал субективната болка, устремен към пъстрото многообразия на живота, хората и човешките взаимоотношения. Поетът надвива страданието си и недъга си, за да сътвори един обаятелен свят, пълнокръвен, жизнен, в повечето случаи оптимистичен, искрен. Чрез своята поезия той събаря стените на своята стая – клетка, за да диша въздуха на живота, утрото и залезите му, да чува говора на хората, на птиците и дърветата; да може да намери най-съкровените думи за своята любов; да може да коленичи пред светия олтар на българската свобода и да пролее една мъжка сълза за подвита и саможертвата на Левски и Ботев.

     

                  2.2. За хората

    Сред поляритета на чувствата пое­тът основателно в „Поема за щастието" ще постави вечния въпрос пред човека: „Човешко наше щастие, какво си" той търси координатите на любовта и измя­ната, пълното сливане на сърцата и сту­денината, отдаването и егоизма на хора­та, духовното величие и практицизъм И всичко това е пръснато сред хората. Ня­къде там е и щастието, което търсим цял живот. Защото то не е дадено в чист вид; там, където е плюсът, е и минусът на нещата. Едно без друго те не съществу­ват. Сърцето е като разпятие, събрало и едното, и другото и в стремежа си към нещо (любим човек, идеал) се страхува и започва да ревнува това „нещо" и от са­мия себе си, от собствената си раздвоеност. Но Щастието е именно в това тър­сене, в тази борба: „Догде съм жив, през сипеи и пъкъл ще търся Щастието! То боли! На Щастието името е мъка! Без мъка няма Щастие, нали?”

    „Поема за щастието” представя Дамян Дамянов пред читателите в изчерпателна яснота относно вълненията и възгледите му за човешкото щастие. Въпреки че поетът го представя предимно в лично интимен аспект, преплита го най-вече с любовта между мъжа и жената, то се отличава в един по-дълбок и широк социално-граждански план. В тази поема са събрани творчески, човешки, философски концепции, намерили един внушителен художествен израз. Героите носят в сърцето си и в словото си дълбочината на предразполагащата изповед, на безрезервно откровение. Проблемът за щастието подбужда неповторимите и верни разсъждения на лирическия герой. Той е жив човек, а не мъртва схема. Въпросът за човешкото щастие поражда размисли върху честност, егоизъм, страх, завист, които съпровождат отношението между хората.

    Дамян Дамянов е от тези поети, които безотказно, дори сляпо следват импулси­те на своята душа. Той иска да избяга от конфликтния характер на вътрешния си живот. Просто и непосредствено показва се­бе си и своето отношение към света, без ни пай-малко да флиртува със сърцето си. Простотата и непосредствеността осъществяват линията на неговия живот - да отиде при хората. Искреността нами­ра детайли, жизнени ситуации, образи и картини, за да изобрази постоянните те­ми под различна светлина, за да не се повтори.

    В книгата „Пред олтара на слънцето” поетът излиза от тесния интимен свят и навлиза в битието на обществото.  Тази книга най-тясно свързва Дамян Дамянов с действителния живот.

    Когато Дамян Дамянов излиза от своя свят, когато прекрачва през стената и тръгва по пътищата на живота, мислите му го водят към хората, към българщината, чувствата се извисяват, гордост пълни гърдите, свежа атмосфера се възцарява в стиховете, емоцията става друга. Дамян Дамянов се обръща към хората на труда. Те стават неговите приятели.

                                И няма ги изгладените ризи!

                                Ушанка, чук, ракиено шише.

                                                            „Запознаване”

    Дамян Дамянов прави едно обръщение към хората – „ако не се обичаме, поне да не се мразим”. Чрез него той излиза от омагьосания кръг на самотата и се отправя към висината и простора, птиците и хората стават основен стимул в неговото творчество.  Поетът е уверен, че стремежът и борбата за дадена цел обединяват повече личността, отколкото самия резултат. В личността се осъществява динамиката на вътрешния живот. Въпреки сянката той решава конфликта в полза на светлината. Борбата е сложна и евтината илюзия не може да бъде неин завършек. По-важното е че той пътува, а дали ще стигне нос Добра Надежда поетът не отговаря.  Тези стихове кореспондират с възгледите на един друг наш поет – Пеньо Пенев, който казва „Човекът е човек, когато е на път” („Дни на проверка”). Пътят като начин за доближаване до хората, като надежда и като рушене на стени.

    В своя път Дамян Дамянов продължава да търси синята птица, да търси щастието. В „Началото” то е само набелязано, във „Филм” то вече се изживява. В „Антракт”, „В часа на синята мъгла” и „Тишина” търсенето на щастието добива конфликтни очертания върху фона на обкръжаващата враждебност.

    За първи път Дамян Дамянов създава с такава вътрешна свобода равнодушието, което среща около себе си. Дори понякога леко го хиперболизира.

                                Годините ми минали висят

                                Край ме като съблечени костюми.

                                Приятелства. Приятелства. Жени.