Стена между поета и хората в контекста на българската поезия

  • Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.

    В тиха златна гора ще потънеме двама

    и ще гоним насън оня дивен елен,

    който бяга във нашите сънища само!

    Остани тази нощ! Като куче отвън

    ще ни пази до утрото будният вятър...

    Остани тази нощ!...Остани!...Остани!...

    И прокарай ръка по лицето ми тъмно -

    като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!

    А когато от наште целувки се съмне

    и когато се вдигне небесният кош,

    ти излез, разкажи по най-бързия вятър

    за човешката обич и за нашата мощ -

    и ще стане по-светла земята...

    Душата му е „кръстопът отворен", през който минават обич и лъжа, пороч­ни и непорочни очи, дни и ноти. Тя е съвсем открита и той няма да я скрие от връхлитащите стихии, зимни бури и „майски дъжд мигновен". „Тази противоречивост и емоционална усложненост, изградени върху искреното разкриване преди всичко на вътрешния поетов мир, на динамичната му душевност, е основен белег в цялата лирика на Дамян Дамянов. В този аспект има почти пълна адекватност между изживяванията на поета и на създадения от него лирически герой. Това е характерно за ония лирически таланти, които не делят хората от себе си и върху базата на проникновения самоанализ предразполагат и печелят околните.”

    В началото на творческия си път Дамян Дамянов има определено по-жизнен, по-оптимистичен идейно-емоционален поглед към действителността. Той разговаря с вятъра, с тополата, с птиците, раздава се на всички и се радва от всичко, като дете възприема света. Реакцията към него е по детски свежа, предметна и ясна. Той разкрива болката си и към хората отпраща здравите свои лирически настроения:

    Но песните ми няма да са тъжни —

    до хората ще минат без скръбта —

    поетите — те винаги са длъжни да не показват сълзи пред света.

    („Моя Нова година")

    За една възраст, в каквато Дамян Дамянов започва да пише зрели поетически творби, любовните чувства и преживявания са толкова импулс към поезията, колкото и смисъл за съществуването на човека. Но това любовно чувство — с характерния Дамян Дамяновски оттенък, все още не е придобило силата на изпепеляваща страст, на, тежко изживяване, на кръстопът, който може да поведе към радостта, а може бързо и очаквано да свърне към трагичното душевно състояние. Тук все още преобладава светлината, импулсивната връзка на поезията с живота. Образът на любимата навлиза властно в стиховете му. Поетът непрекъснато я зове, сбогува се с нея, страда и все пак съзнава, че „от скръб едва ли ще умре” („На сбогуване”). Понякога любовта прераства във висшата степен на благородство – всеопрощение в името на нейното, на жената добруване („Кратка песен през дългата нощ”).

    Началото на трагичността и драматизма в любовно-интимните стихотворения на Дамян Дамянов се откриват в острото противоречие между вътрешния интимен порив и неговата действителна реализация. Тия различия са предпоставка и основа на болезненото и на мъчителното, съпровождащи лиричното изживяване. „Любовта — тая велика човешка радост — често ме е отминавала" — признава поетът Може би затова е било така силно желанието му да я изпита, да я из­живее, да   я възпее. И той прави това, което е под властта му.

    Макар оттук нататък вече интимната лирика на Дамян Дамянов да притежава все по-голяма сила на експанзивно разпространение, да завладява главните му усилия и възможности, да показва тенденция към непрекъснато разширяване, в „Ако нямаше огън" вниманието се привлича — дълбоките и силни преживявания върху една по-широко интимна, но и социална основа. От земята поетът е взел всичко - песни, обич, хляб.

    В този поетичен свят на Дамян Дамянов има една топола, забила чело в хладните простори и жадна за слънце, има един непокорен вятър и една приказка за тайната врата. Една хубава приказка за това, че няма нищо по-хубаво от любовта между хората и нищо по-тежко от това — да я загубят. В този цикъл има няколко стихотворения които завинаги ще останат в класическия фонд на българската  любовна  лирика.

    Един от характерните мотиви на любовната лирика на Дамян Дамянов е раздялата — еднакво с нейния трагизъм и с гордото примирение на силния, но все пак с болезненото осъзнаване на истината, че да „скърбиш е винаги човешко, нечовешко — да си без другар”:

    Та значи тъй реши и тръгваш вече!

    Но първо поседни като пред път,

    за да погледам в таз последна вечер

    чертите ти  и   топлата ти гръд,
    за да              запомня в тебе всичко свято,

    което си отива  с  вечерта,

    и после в песента си недопята

    отново да   го  върна   на  света!

    („На   сбогуване)

    „И ако в тези стихове има нещо гордо, нещо силно, което да ги спасява от сантиментална шлагерност това е великото чувство на самоотречението, благородството на подвига да надмогнеш страданието в името на щастието на този, когото обичаш.