Стена между поета и хората в контекста на българската поезия

  • Темата за страданието е подчертана в повечето стихотворения на Дамян Дамянов. Най-често тя е изразена конкретно, но може да се долови и в подтекста на творби с по-бодра интонация, скрита в позицията на автора, в отношенията му към поетическия обект. Друг е въпросът дали тази тема е изолирана в себе си, дали е преобладаваща и доколко носи чувство на невъзможност за преодоляване на мъката.

    Ограниченото пространство, в което се маркира неговото съществуване, и самотата изтъкват на преден план в поезията му един често използван образ – стените. Този образ ражда напрежение и студ. В тоя вътрешен студ „душата се стяга”. „черни мисли като черни птици” го връхлитат и правят погледа му „лед-студен”. Умората изпълва цялото му същество и стяга главата му с обръчи „ до болка нажежени”.

    Конфликтът у поета се осъществява чрез студа и любовта, мъката и копнежа, страданието и вътрешния порив. „Стените и самотата развиват конфликта винаги в полза на първия елемент. Копнежът и неимоверната обич към хората често не могат да надвият страданието, не могат да надделеят в сблъсъка и да влеят бодрия тон в стиха. Поетът се затваря в себе си, въпреки вътрешния отпор и безпомощния вик на протест.”   Това затваряне не му носи радост, не носи знака на интелектуално философски самовглъбяване. Поетът всячески се стреми да избегне мрачното състояние, защото то го изпълва със студ. Потиска го невъзможността да действа, да се изяви напълно, да гребе с пълни шепи от живота.

    Голямото страдание се чувства силно и в любовните стихотворения. Любовта му не е щастие, не е радост, не е уют и спокойствие, особено в първите стихосбирки.

                                Лицето ти е цяло светлина,

                                Косите ти горят като житата,

    а в мойте нощи нямаше луна,

    затуй израстнах блед сред тъмнината;

    затуй протягам смръзнали ръце

    и жадно през очите ти надничам –

    през тях се вижда моето сърце

    и аз затуй тъй много те обичам.

                                              „Песен за теб”

    „В любовните му стихотворения мажорната интонация се появява значително по-рядко, и то като проблясък, като моментно състояние, което поетът жадува да бъде трайно. Въпреки неизтощимата жажда за любов радостта и упоението от нея рядко пробиват сред мъката огорчението и безответния зов.”

    Всички тези настроения и чувства показват колко е дебела стената между поета и хората, но той успява да я преодолее със силата на свободния си дух. В каквито и състояния да изпада, каквито мисли и чувства да го вълнуват, колкото самотата и страхът да го ужасяват на моменти, дълбоко у поета непрестанно бди една мисъл, която се оказва решаваща.

                                Че този свят е много хубав

    и малко трябва на човек,

    едно сърце за да го люби

    и песен, литнала далеч.

                                „Когато първи път те срещнах”

                  Този мотив се чувства навсякъде, дори в най-мрачните стихове, като порив, копнеж, страст. Творчеството на Даман Дамянов сочи как в осъзнатия и приет конфликт природата му се стреми към любовта, защото тя е същностният елемент. Страданието и страхът са привнесени от недъга. С тях той се бори неуморно. Викът за приятелство и помощ в някои стихотворения е желание да се избегне студът на самотата, да избяга от себе си. Но това „себе си” не е нищо друго освен една наложна принуда, която влиза в конфликт с истинското му „Аз” – на жизнерадостен, приливащ от обич към хората поет. Затова никак не е чудно, че подвигът на Островски е доста решаващ в конфликта на Дамян Дамянов”. В един разговор поетът казва „Мен ме хвана срам, че докато аз хленча в своята таванска стаичка, навън има корчагиновци и жухраевци. Порази ме силата на човека, който извървял великия път на революцията, не е оставил нищо за себе си освен воля и обич за хората”.

    Темата за любовта и самотата не са изоли­рани в себе си състояния. Факт е, че в много стихотворения те се „разглеждат"' поотделно, но това не ги изолира една от друга. Дори и в най мрачните произведения ще про­блесне надеждата и обратно. В повечето случаи едната душевна съставка заплаш­ва другата. Двата компонента не се дви­жат успоредно, а са винаги във взаимо­действие и конфликт. Евентуалната им самостойност (по принцип невъзможна в душата) би предположила само едно ме­ханическо противопоставяне, което не но­си информация за конфликтния характер на човешката природа. От тяхното не­прекъснато взаимодействие се получава осъществяването на личността, динамика­та на душевния живот. При Дамян Дамя­нов, както сочи поезията му, конфликтът е доста динамизиран. На лице е пълнота на психическите движения и техните реални предпостав­ки, онези импулси, които диктуват насо­ките на неговата поезия. Любовта и светлината навлизат в неговото сърце и разтопяват студа и мра­ка. Диалектиката на студа и любовта в това сърце, непрестанното им движение и борба характеризират най-точно кипежа на вътрешния живот, който, ако е честно разбран, ражда добрата поезия. Всичко се слива в един водовър­теж, в който радостта се смесва със скръбта, умората с възторга, щастието с мъката, огорчението е надеждата. Сърце­то му фокусира студа и топлината и се разкъсва от пътищата на север и юг.

    Остани тази нощ! Тук при мен остани!

    Двете тежки врти любовта ни ще скрият,

    ще ни пазят отвън тези неми стени.