Стена между поета и хората в контекста на българската поезия

  •               Ако в тези стихове има нещо гордо, нещо силно, което да ги спасява от сантименталността, то е великото чувство на самоотричането, благородството на подвига да се надмогне страданието в името на щастието на този, когото обичаш.

                  В любовните стихотворения на Дамян Дамянов мажорната интонация се появява значително по-рядко, и то само като проблясък, като моментно състояние, което поетът жадува да бъде трайно. Въпреки неизтощимата жажда за любов радостта и упоението от нея рядко пробиват сред мъката огорчението и безответния зов. Много са стихотворенията, които изобразяват раздяла, далечно разстояние от жената, безвъзвратно сбогуване. Или страхът, че е написал томове за любовта, без тя да е изживяна. Любовните стихотворения по недвусмислен начин потвърждават конфликта. Принудата предизвиква невъзможността да почувства цялата топлота и нежност в любовта, срещу което се бунтуват виталният му стремеж към общуване и огъня на сърцето.

                  Още с първата си книга „Ако нямаше огън” двадесет и три годишният поет доказва, че за талантливото перо няма възраст. Пред съда на читателите се появява един творец, който поставя на книжната лавица своето творение. Но не само това. Той „разтвори пред читателите страниците на първата си стихосбирка, както разтваря дланите си. За да рече: „Това съм аз. И всичко това е мое. И всичко това е ваше. За вас съм го направил. Вземете го!”

    В следващите си книги Дамян Дамянов остава - в една или друга степен - верен на темата за любовта, търсейки нови, непознати нейни измерения в един по-широк общофилософски и етичен план. В стихосбирката „Очакване” той открива не само любов­та - жажда за близост и привързаност, но и любовта - жажда за свобода, любовта на „закъснелите ръце”, които „не топлят, а изгарят с любовта си”, любовта - спомен, която с бурята ражда песни, любовта - самотност, любовта —мълчание, което казва всичко, любовта — копнеж и очакване, чиста и прекрасна. Дебелянова тиха тъга и лилиевска нежност има в тия стихове, чисти като утрото и топли  като ласка:

    ръцете ти са клонки на бреза,

    а аз живях без птици и дървета.

    А   аз  живях  без  сини   небеса,

    без   пролети,   без   цъфнали    надежди -

    очите ти са капчици  роса,

    в   които   небесата   се  оглеждат. . .

                  „Д. Дамя­нов се стреми да осмисли темата за любовта от нов и интересен зрителен ъгъл, да намери оня скрит смисъл, който поетите търсят от хилядолетия в ней­ната магия. Че това не винаги му се удава така лесно, че понякога се раждат недоносени стихове или такива, които повтарят на по-ниско художествено равнище казаното по-рано, е друг въпрос, който се отнася до необходимостта от повишаване па самокритичността при подбора и съставянето на книги­те - за да няма слаби стихотворения, слаби цикли или слаби книги. Но не може заради камъка да не се вижда планината и заради някои несполуки да се изготвят прибързани прогнози и неверни заклю­чения. По-внимателното вникване в цялостната лю­бовна поезия на Дамян Дамянов налага извода, че той не остава при първите си сполуки, а напротив - тръгва от тях с един хубав стремеж към по-голямо вглъбяване в човешката психология, към по-верни художествени проникновения и обобщения”.

    Догдето пясъкът е още топъл

    и още чист от кални ходила,

    дордето още с дивия си ропот

    човешката тълпа не е дошла.

    Дордето ни звездите, ни луната

    не са отворили очи над нас,

    ела любов ! Ела със ония вятър,

    в които скрит те чакам аз.

    В една огромна фуния ще потъна

    лицата ни нощта ще окраде,

    безименна ще бъде любовта ни !

    Недей ме пита кои съм, откъде !

    Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,

    какво си ти.... ти- любовта.

    И ще сме една безкрайност

    и продължение на вечността.

    Ела любов ! Побързай ! Време няма !

    Ела преди да стане светло вън,

    за да не разбера, че си измама,

    че ти не съществуваш, че си сън !

    (Любов)

                  Богата и ярка е палитрата на чувства, настроения и със­тояния, които разгъват пред нас стихотворенията на Дамян Дамянов. Още в някои от пър­вите му книга - "Ако имаше огън", "Очакване", "Пред олтара на Слънцето", впечатлява май­сторството на поета да портретува, да извайва от сравне­ния, образи и метафори живия лик на делничния човек. Нежен и деликатен, страстно напрегнат и меланхолично реещ се, графично изострен и пастелно разфокусиран, поетът иска да откри образа на истинското, на автентичното чувство, преживаване или мисъл. Затова в стиховете  му  има  емоционално-чувствена плътност и същевременно ефирност на лирическата инвенция.