Стена между поета и хората в контекста на българската поезия

  • Думите "аз съм затворен кръг" са чудесно мото за цялата поезия на Александър Геров. Трябваше да минат години, докато с присъщата си простота и задълбоченост поетът затвори в тях истината за своята цялостност, изпълваща дълбините на всеки негов стих.

    Началните творчески прояви на Вутимски са като че ли опит да избяга от предопределението на съдбата. Те са още младежки наивни стихотворения, нерядко заредени с оптимизъм и вяра в бъдещето, често дори с борчески патос, несвойствен за поета. Скоро чувството на обреченост, дълбоко прикривано, но носено като кръст още от детството, заема съответствуващото на личността и самосъзнанието й място. Тази обреченост никъде и никога не се декларира пряко, болката и страданието пренасят поета в друг свят, в който дистанцираността от реалиите на физическия свят му позволява да погледне на себе си и на всичко около себе си като че ли някъде отвън и отгоре.

    Поезията е душата на литературата. Именно в нея преди всичко се отразяват радостите и скърбите, трагедиите и победите, в нея се концентрират етичният и естетическият идеал на обществото. „Какво друго може да бъде поезията, ако не един диалог между обществото и поета” ( Иван Драч) .

    Съвременниците на Пенчо Славейков обясняват поезията ме с физическия недъг на нейния автор. Боян Пенев пръв изтъква, че възмогването на Славейков като поет се дължи не на страданието, а на неговото преодоляване.  Мисията на поезията съвсем не е да буди съчувствие и Дамян Дамянов разбира това навреме. „В едно време, когато постепенно, неуверено, мъчително поетът превъзмогва своето страдание и се освобождава от него, колко тягостно беше да четем, че поезията му ще остане завинаги на границата между човешкото мъчение и непостижимата радост, че това ще бъдат стихове на вечния блян.”

    Раждането и оформянето на един талант, на една творческа индивидуалност е сложен и многостранен процес, обусловен от редица обективни и субективни фактори. И може би недостатъчното съобразяване на критиката с този важен момент, с този благороден стремеж на поета довеждат до някои стихотворения, цикли, а в един-два случая и до цели книги, които са неуспех за своя автор, но във всеки случай не отдалечават обичта на читателите към талантливия поет. Може би за този неуспех допринася и онова неправилно схва­щане за близост на твореца с народа, според което всеки поет трябва да пише едва ли не за всеки строи­телен обект. Това е несъобразяване с нещо много важно и деликатно в творческата нагласа на поета - с неговата способност да мисли образно и емоцио­нално за едни  или други  неща. 

    Дамян Дамянов е поет със специфична, по-нежна, по-камерна емоционална нагласа, но това не само че не изключва, а тъкмо напротив – разширява неговата способност за връзка с читателя, увели­чава обществено-свързващата способност на неговата поезия. Просто              специфичен негов, път към хората, който е не по-малко верен и сигурен, защото стига направо до сърцата, защото по този път поетът и извървява успешно дългото разстояние до милиони читатели и им казва твърде много и хубави неща.

    Дали трагичното в житейската съдба на автора - както обидно и  не съвсем  честно смятат  някои – спомага за огромното обаяние на поезията на Дамян Дамянов? Категорично може да се каже, че не. Поне за сериозния читател. Друг е въпросът, че моментът на надмогване на личното нещастие, на личната болка и превръщането на страданието в закаляващ волята и благородството огън придава допълнителна отсянка в богатата поетична палитра на твореца и предизвиква нашето възхищение. Но не трябва да се забравя и нещо друго съществено - че най-често своето лично страдание поетът успява да представи в по-общ, абстрактен план и лиша­вайки го от реални, конкретни измерения, да го превърне в художествен образ, носител на естетико-философската категория за  трагичното.

     

     

     

     

     

     

    Втора глава

    Дамян Дамянов

                  2.1. Любовта

     

    Стиховете, събрани в първата книга на Дамян Дамя­нов, се появяват като откро­вение, като пролетен повей, който стопява натрупаните през един известен период предразсъдъци за същ­ността и задачите на поезията. Може да се каже, че  Дамян Дамянов един от ония първи, които отново печелят читателите за поезията. И то ги печелят категорично, властно, опияняващо. Защото тези стихове са вълнуваща поезия, защото откриват едни нов, а в същото време и толкова близък духовен мир, защото премахват онова тежко табу, което лежеше над правото да се говори не помпозно и декларативно, а просто и по човешки за най-обикновените човешки чувства и за най-красивото между тях - любовта.

    В първата си книга Дамян Дамянов изповядва, че гледа живота през един прозорец, който за него е връзката със света. В този поетичен свят има една топола, забила чело в хладните простори и жадна за слънце, искаща да събори в стъклата на студента от мансардата поне една звезда, има един непокорен   вятър,   допушващ   с   поета   последната цигара, има един беден количкар и най-сетне - една приказка за тайната врата. Една хубава при­казка за това, че няма нищо по-хубаво от любовта между хората и нищо по-тежко от това - да я загубят. В този цикъл има няколко стихотворения, които завинаги ще останат в класическия фонд на българската   любовна   лирика.

    „Голямото страдание се чувства силно в любовните стихотворение. Любовта ме не е щастие, не е радост, не е уют и спокойствие (първите му стихосбирки са категорични в това отношение). За него тя е непрекъснато очакване.”

    Един от характерните мотиви на любовната лирика на Дамян Дамянов е раздялата - еднакво с нейния трагизъм и с гордото примирение на силния, но все пак с болезненото осъзнаване на истината, че „да скърбиш е винаги човешко, нечовешко - да си без другар”:

    Та значи тъй: реши и тръгваш вече!

    Но първо поседни  като пред път,

    за да погледам в таз последна вечер

    чертите ти   и  топлата   ти  гръд,

    за да запомня в тебе всичко свято,

    което си отива с вечерта,

    и после в песента си недопята

    отново  да го върна   на  света!