Стена между поета и хората в контекста на българската поезия

  • Любовта като средство за преодоляване на отчуждението изпълва и най-значителната част от стиховете на Яворов. Той е един от първомамайсторите в българската интимна поезия, макар че любовната лирика има своите традиции в литературата ни още през Възраждането (Найден Геров, Петко Славейков, Христо Ботев). Но у възрожденските поети (това особено се забелязва в "До моето първо либе") любовта към жената отстъпва пред любовта към отечеството. Вазов също създава великолепни интимни песни, но и при него те не са доминиращи в творчеството му. Едва с Пенчо Славейков, Кирил Христов и Яворов любовната лирика се обособява като самостоятелна поетична тема и достига високи художествени образци. И ако у Пенчо Славейков най-вече в "Сън за Щастие", любовта е дадена в по-мека, съзерцателно-мечтателна емоционална гама, Яворов не само извисява любовната лирика до върховетe в националната поезия, превръщайки я в самостоятелна литературна област, но и чрез жизнената си драма показва съдбовното присъствие на любовта в живота на поета.

    Една от особеностите на Яворовия драматизъм е, че във всяка от диалогизиращите страни, във всеки образ той влага част от своето многолико “аз”, всеки образ се превръща в една или друга проекция на “аза”. “В това Достоевско начало на равноправни лирически гласове и равноправни начала се крие един от белезите на неговия съвременен психологизъм, на неговото модерно художествено виждане”.

    Като близко ехо от преживения "душевен потрес" прозвучава безутешната и страшна тишина на "Безсъници" (1907). Яворов е първият истински самотник в българската литература. Идеите и чувствата на "Безсъници" започват още в стихотворението "Нощ" (1901 г.). То е средищно произведение в творчеството на Яворов, първото свидетелство за настъпващата криза у него. Един от главните източници на непрестанно раздвоение у поета е представата му за дълг и невъзможността този дълг да бъде изпълнен. Наред с непрекъснатото балансиране на вяра и безверие, на непрестанно преминаване от едно състояние в друго, наред с вечно разпадащото се единство от добро и зло, идват избухванията на звезди от копнежи, светлина и вяра. В часове на умора от търсенето на максималното и крайния предел, на умора от безверието се разкрива един дълбок, същностен пласт на личността – непресъхващ извор на светлина, на жажда за сътворяване и  за духовна цялост. При никой друг поет след Яворов така ярко не се е изразявала тая мащабност на вътрешния духовен идеал, тоя копнеж по духовна цялост в един свят на идейно крушение, умора и обеззверяване.

    Яворовото творчество отразява идейно естетическите тенденции на времето и оформя облика на българския индивидуализъм. В поетическите творби се оглежда страдащата, трагично белязана и обречена на самота модерна душа. Лирическият Аз е драматично раздвоен между реалност и идеал, между факт и копнеж. При Яворов стената на отчуждението е най-здрава и непреодолима.

    Стена между себе си околната действителност издига и Димчо Дебелянов. Основен мотив в лириката на Дебеляновата поезия е мотивът за страданието, родено от разминаването между стремежа към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа. Непрестанното единоборство между силите на съзиданието и разрушението поражда и острото усещане за трагическа обреченост и разколебаност в хармоничната цялост на Аза. Осъзнатата разполовеност на индивидуалното битие предопределя и разколебаването на връзките между личността и света, обричайки я на самота. Вътрешната противоречивост намира своята проекция в конфликта на Аза с окръжаващата го реалност, дисхармонията се осмисля не само в личностен, но и в битиен аспект. Именно “Черна песен” е творбата, която като че ли категорично обявява края на хармоничното съществуване и осъзнаването на вечната съдбовна обреченост на раздвоение и колебание. Именно в това произведение се заявяват основните смислови и знакови преобръщания, които са заложени и в самото й заглавие. Несъвършенството на човешката природа се осмисля като изначално предопределено от нейната подчиненост на тленното, на временното и преходното. То поражда и основния конфликт между плътското и духовното в екзистенцията на личността. Този вътрешен конфликт е осмислен и като обуславящ разрива между Аза и света.:

    Търсената връзка между лирически герой и света наоколо е една от отликите от символизма в поезията на Дебелянов. Един от най-привлекателните начини да се постигне тя е споменът.

    Цялата поезия на Димчо Дебелянов представлява затрогваща история за една съдба с нейните тревоги, съмнения, терзания, с примирението пред участта и жребия на живота. Тази поетична история е затворена между две песни – “черната” и “сиротната”, а между тях са разположени изповедите с мотивите за любовта, природата, греха, самотата и смъртта. “Пътешествието” много често среща лирическия човек с драмата на сблъсъка и затова той се насочва към идиличното минало.

    В отчуждението между човек и действителност, между мечтата и чувството за безизходност, се оформя философското съзнание у поета за живота като поле, в което си дават среща съдбата и онова, което човек може сам да създаде. Така в сложната плетеница от чувства Дебелянов вплита мисълта за човека като един дълбоко противоречив свят.

    Противопоставянето на света, неуморното търсене на път към него, лутането между мъчителна безизходица и някакъв най-често илюзорен изход е романтична традиция и тя се оказва най-плодоносна за Дебелянов.

                  Самотата и отчуждението не са нови чувства в българската поезия. Още Ботев бе казал на тези, които го заобикалят "А, вий, вий сте идиоти". По-късно Пенчо Славейков изпитва городо чувство на избраник сред едно общество от "фасулковци", а в предговора си към стихосбирка на Яворов дори заявява предизвикателно, че поезията е само за елит от самотници. Чувството за самота достига удивителен интезитет у Яворов. Неговата "ледена стена" е първият осезателен образ на отчуждението в българската литература. Но това са други,исторически обосновани, етапи на самотата в литературата. Самотата на Ботев е извисеността на гениите, които не просто избързват пред своето време, а живеят винаги извън него, над времената.Избраническата самота на Пенчо Славейков има по-скоро културен отколкото екзистенциален смисъл - тя е израз на необходимостта от културно мисионерство. "Ледената стена" на Яворов вече предвещава екзистенциалната самотност. Но и тя е по-скоро израз на съдбовен индивидуален темперамент, на лично проклятие, отколкото на онази самота, която се открива у Дебелянов - самотата не на избранниците, на отделните личности, на "тълпата от самотници".

    Стената продължава да броди из българската поезия и след периодите на индивидуализъм и символизъм. В периода на търсене, на опитване, на взаимстване Атанас Далчев публикува стихотворенията "Болница", "Хижи", "Старите моми", "Коли", "Вратите" и др. В тези произведения младият поет търси по-общ план на живота, в който обречената на самота личност се среща с една оголена действителност, от чиято социално-историческа определеност са останали само материалните предмети. В редица случаи лирическият субект дори формално е изчезнал. Върху обективната предметна живопис тежи бремето на човешкия живот и отпечатъкът на социалната действителност. Предметите живеят в строгите линии на своята реалност и същевременно са психологически обагрени и внушават чувството за скрита философска дълбочина.

    Живот без събития, труд без смисъл, човек без индивидуалност - това са Далчевите екзистенциални обобщения, отвеждащи настойчиво към представата за "Нея - вечната разбойница". Основният мотив е мотивът за отчуждението. Този мотив е една от основните нишки в българската поезия още от Възраждането. Драмата на отчуждението рефлектира и в Далчевата интерпретация на мотивите за дома и пътя, на които е отнето значението на най-съкровеното на човешкото присъствие. Далчев интерпретира тези метафорични образи като еднакво безсмислени и безперспективни. Неговият лирически герой е тотално отчужден от света и житейската му драма не намира своето решение нито в границите на дома, нито в излизането на пътя. Този човек е сам и у дома - сред потъналите в прах вещи и пожълтели портрети, където дори миналото не носи утеха, за разлика от Дебелянов. Той не осмисля своето съществуване и на пътя, защото пътуването не му предлага промяна и надежда, а пак същата самота и безнадеждност. Застинала в своята неподвижност и мъртвост е и "Стаята". Това не е уютният, обитаван дом на човека. Това са четири стени, заграждащи неговата самота. Стая без топлина, без интериор, дом без стопанин.