Стена между поета и хората в контекста на българската поезия

  • С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

     

     

    4

    4

    25

    36

    3

    45

    7

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Увод

     

    Стихове   пиша   с едничката мисъл да

    съборя стената    между    себе си и хората.

    Аз не мога да ида при    тях, нека песните ми идат и им кажат, че ги обичам.

     

    Така пише Дамян Дамянов преди половин век към първата си стихосбирка „Ако нямаше огън”, излязла през 1958 г. Днес петдесет години по-късно можем да кажем, че стиховете на Д. Дамянов не само извървяха пътя до хората, но и станаха неотменима част от духовното битие на всеки българин, който обича поезията, превърнаха се в едно от най-интересните явления на нашата съвременна поезия. И днес не може да се говори за младата българска поезия, без да се постави на едно от първите места творчеството на Д. Дамянов.

    Метафората за издигнатата стена между човека и хората съпровожда българската поезия още от началото на ХХ век. В творчеството на Пенчо Славейков, Яворов и Дебелянов и дори Атанас Далчев една от основните теми е отчуждението, обречеността на самотника, стената, която го разделя от хората. Въпреки че строгата, суховата, интелектуална лирика на Атанас Далчев е коренна различна от „тихите вопли” в поезията на Димчо Дебелянов тяхната отчужденост от заобикалящия ги свят е факт. Страданието на Яворов в своята мащабност носи различни аспекти – на социална непримиримост, на болка за неизживяното (“Дни в нощта”), на безплодно блъскане в ледената стена на безизходност, безперспективност, на живота и на трагичното познание. Но докато те издигат своята „ледена стена” Дамян Дамянов се опитва да я разруши. Той не превърна в своя „тема” само любовта и страданието. Като всеки истински поет, Дамян Дамянов търси още по-широка възможност за общуване с хората и средство за осъществяване на тази задача бе не само вечната тема за голямата любов, но и стремежът към философско проникване и осмисляне на човешката, тре­вогата за чистотата и благородството на човешките пориви, живото чувство за дълг пред падналите в борбата, съзнанието за величието на българската земя и българския народ, създали една героична история. Тази широка творческа програма е на­белязана още в първите книги на поета и ако в тях преобладават „интимните” мотиви (колкото и ус­ловно да е това определение), то по-късно Дамян Дамя­нов създава стихосбирки, в които художествено-концептивният център се измества в посока на общо-философска, на гражданска или на „интимна” тема­тика. Така че едва ли е оправдано общоприетото ста­новище за „излизането” на Дамян Дамянов от някакви тясно лични поетически сфери (нима любовта не е най-общочовешкото чувство?) и приобщаването му към по-обществено значимите проблеми на нашето време. Друг е въпросът за творческата на­гласа на поета, за това — в коя от тези тематични области той създава най-хубавите си сти­хотворения, и най-сетне достойнство ли е или не фактът, че Дамян Дамянов е най-силен, най-убедителен като творец на любовна поезия.

    Още с първата си книга Дамян Дамянов установява контакт с чита­телите. За него читателят не е фикция, празна фраза, а най-висока ин­станция в естетическата ценностна система — съд и съдба. И той търси читателя — на всяка цена, с всички сили и средства. В едно интервю Дамян Дамянов изповядва: „За човека — този многостранен, конфликтен и ду­шевно богат наш съвременник — се пишеше и говореше твърде патосно, но и твърде неискрено; много, но лошо и без истинска гражданска и човешка страст: не той, а — те, не аз, а — ние." От тая криеница, която ражда фалшивите продукти на псевдоестетическото, поетът Дамян Дамя­нов се е спасява веднъж и завинаги. Него не го занимава суетното само-показване, блясъкът на добре направената вещ, която не служи никому и за нищо. Той бяга от „фалшивите декоративни огнища", които греят със станиолов блясък. Пред съда на читателите поетът винаги се изправя с чи­сто зададените въпроси: „Не сбърках ли нещо? Не казах ли повече, откол­кото трябва?"

    Книгите на Д. Дамянов - колкото и елементарно да прозвучи - ни учат на живот, на пълноценно и яростно осмисляне на живота. „Човек жи­вее най-истински не в къщата, а в сърцето си" - казва той в „Тетрадка по всичко". Това вече не са думи или поне - не са само думи. Това е истина, проверена и изстрадана - в живота и за живота. Чрез поета тия истини се връщат при нас просветлени.

    Първите му публикации - по неговото лично свидетелстване - са още в сливенския вестник през 1949. Дамян Да­мянов тогава е 14 - 15-годишен. Първи негови откриватели и поощрители са Добри Жотев и Радой Ралин. 1955 - 1958 са годините, в които узрява първата стихосбирка на поета. За нея пръв отзив пише възтор­женият Владимир Башев. Сред първите, оценили „Ако нямаше огън", са Вла­димир Василев и Борис Делчев. За него се говори като за явление в литературния живот; събитие е появата на всяка нова негова творба. Двадесетте стихосбирки и няколко книги в проза очертават твърде пъл­на представа за твореца, дават чертите на един сравнително ясно и пълно завършен творчески лик. „Пред олтара на слънцето", „Като тревата", Гимназия Родина", „Живей така, че...", „И моята България пътува", „Хвър­чилото се връща", „Благословено да е нещото, което", „Стигат ми солта и хляба”, „Тетрадки по всичко”, „Отворен кръг” – това не са само заглавия, това са жалоните на едно израстване.

    Първа глава

    Стена между поета и хората в контекста на българската поезия

                  Опасността за общуването между хората, за духовното оцеляване на човека от бездушието и трезвия житейски прагматизъм ражда една стена между човека и хората, между индивида и общността, между самотниците и обществото. Това общество кара редица български интелектуалци да насочат вниманието си към вътрешния свят на човека, независим от патриархалното наследство и обществени социални и политически движения. Действителността се опитва да унищожи последната надежда в доброто и красотата, да заличи светлите блянове за вихрени победи и жар на всерадостта на любовта. Безсилието и обезверението пред праховете на силния град поставят чувствителния творец в положението на лесно уязвим, безпомощен човек.

    Началото е творчеството на Пенчо Славейков. Като най-хубавото цвете от малкия лиричен свят на обикновения човек в поезията на Славейков навлиза любовта. У него тя е спокойно и ведро чувство, далеч от горещината на преходната страст. Отличителна черта на изповедта й е нежността. Лирическият герой почти не смее да се докосне до любимата. Само трепетът, с който свежда глава на нейното рамо, говори за силата на чувството му, само дълбоката нежност на обръщенията "другарко", "сестро", "свидно дете", говори за безкрайната преданост на сърцето му. Това е чиста и вярна любов, в която душата почива и се освежава. Тя не познава вечната тема на ревността, не крие коварни изненади.