Старопланински легенди по Йордан Йовков

  •                                                                      “Шибил”

     

    1.                  “Старопланински легенди” е книга за устремеността на човека към изключителното, за порива на духа му към предела на абсолютната свобода, смиряващ се в смъртта. Йовков изгражда герои митове; той се завръща назад, към глъбините на родното, за да изведе своята нова митология, която поставя в центъра на изображението силната личност, отстояваща правото на свободен избор и човешко щастие. “Шибил”е първият разказ в сборника, позицията му е съзнателно избрана от автора – според Йовков той трябва да се чете като разказ въведение, защото в него са зададени темите, мотивите, проблемите, които в един или друг вариант ще присъстват и в останалите легенди.

    2.                  Разказът “Шибил” проследява кръстния път на човека – от бездните на греха до извисените пространства на чистотата и праведността. Изключителността на героя е в неговата способност да се промени, в самото желание за преображение. Желанието е провокирано от съприкосновението с женската красота, разчетена като магия, от породилата се любов, която извежда героя по белия път на спасението. Любовта в текста е също изключителна, тя престъпва нормите на патриархалния морал, ето защо е невъзможна в реалния, земния свят. Сливането на Рада и Шибил става в отвъдното чрез смъртта; тя пречиства греха и отрежда място на героите в пространството на легендарното. Финалът на разказа възпроизвежда митологично-фолклорния модел смърт-сватба, чрез който се увековечават красотата, любовта и свободният избор на човека – по повелите на сърцето.

    3.                     “Старопланински легенди”, в много по-силна степен от останалите книги, доказва способността на Йовков да мисли в митологични модели. Още първият разказ от цикъла – “Шибил” – очертава пространствената опозиция “горе”-“долу”, изразена чрез двата топоса – Балкана и полето /селото/. Тази двуделност е позната в литературата от Ботевите текстове, но за разлика от Ботевия юнак, който неизменно следва посоката нагоре, Йовковият герой напуска пространството на волността и слиза долу, при хората. Ботевият юнак се изкачва към високото баладично пространство на подвига, защото “долу” е робското, а то е несъвместимо с мъжката чест и достойнство. Йовковият герой се отправя към общността, защото осъзнава, че любовта е невъзможна извън границите на общностния етос. С началото на “Шибил” /”Шибил, страшният хайдутин...слизаше от планината и отиваше да се предаде”/ започва негласният диалог на Йовков с Ботев и утвърждаването на един нов героически модел. Йовков опоетизира не подвига в името на националния идеал, а силата на човешкия дух, чрез която се отстояват индивидуални ценности и личностен избор.

    4.                  В ретроспективен план /характерна особеност на Йовковото повествование/ разказът проследява пътя на Шибил, изследва психологическата мотивация за направения избор. Отправно начало на сюжета е мотивът за греха, за изгубеното божествено подобие: “Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не”. Шибил обитава демоничното пространство на Джендемите /”джендем” от турски означава ад/, на погазените закони; обкръжен е от “страшни, брадясали” хайдути, чиито зъби лъсват “като на гладни вълци” при мисълта за плячка. Идеята за греха като регресия на човешкото към хаотичното Йовков внушава чрез метафоричното съотнасяне на героя със зооморфни фигури; поставя акцент върху зверската същност на страстта към насилие. Хайдутите плячкосват на място, където пътят чертае “два обръча на капан, в който много хора бяха намерили смъртта си” – уподобени са на хищници, а пътниците – на жертви. Идеята е подсилена по-късно чрез сравнение - когато хайдутите препречват пътя на жените, те се втурват на различни страни “като ударени птици”.

    5.                  Но човекът у Йовков не е веднъж завинаги зададен; той има възможност да се промени, да преоткрие своята човешка същност. Преходът към новото битие започва със срещата с женската хубост; с нея завършва безвремието на хайдутина, построено върху чуждата смърт и чуждото нещастие; чрез Рада животът показва на Шибил своята истинност. Срещата на Рада и Шибил е завръзка на сюжетното действие. Образът на девойката Йовков изгражда по античния модел на калокагатията – външната красота е в хармония с духовната сила – “Какъв кураж!” – мисли Шибил за Рада, която го гледа спокойно и право в очите. Още в началото Рада е откроена от останалите жени – те падат на земята и заплакват /жестове, показателни за женското безсилие/, тя стои дръзко на пътя, “млада, хубава”. Естетичното е откроено чрез облеклото премяна; то отличава девойката от другите и предсказва сватбения ритуал, който ще се състои във финала: “Къде беше тръгнала тъй натруфена, на сватба ли?”. Описанието на облеклото свидетелства за пъстротата, многообразието; то е проекция на жизнеността и пълнокръвието: “Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска броеница, сребърни пафти”. Силно функционална, както и в други Йовкови разкази, е символиката на цветовете. Аленото, което по-късно ще бъде сдвоено с цвета на червения карамфил, бележи пълнотата на битието, но и предсказва жертвената кръв. Синьото е цветът на небесното, цвят нематериален, който дематериализира всичко, към което се отнася; то задава упътеността към отвъдното, където реалното се превръща в идеално /синьото ще присъства след това и в облеклото премяна на Шибил/. 

    6.                  Срещата на Рада и Шибил е представена като чудо – хайдутите са укротени “по някое чудо”. Красотата и любовта събират изключителните, предопределените един за друг. Чрез ритуалното съшиване на ръкава и чрез любовната игра-разговор, дали обещание за женитба, се извършва своеобразно предбрачно тайнство. Скъсаният ръкав на Шибил свидетелства за разкъсаността на неговото битие, за непълнотата. Рада е тази, която ще го съшие; чрез иглата и конеца /митологични образи на съдбата/ тя ще го пришие и към себе си, защото тайната на любовта е път към мистичното сливане в една вечна и съвършена цялост /според романтичната християнска теология/. След тази среща умира разбойникът Шибил, за да се роди любимият. Преди срещата гората “още не беше се развила”, при започналата промяна дивите сливи цъфват, разлистват се крушите. В текста паралелно се наслагват знаците на природното възкресение и знаците на човешкото преображение. Йовков съзнателно избира сезона на пролетта /в “Старопланински легенди” около една трета от текстовете се случват в “пролетна” ситуация/; пролетта носи идеята за ново начало, за случване на онова събитие, което е в състояние да разкъса веригата на профанното време и да отвори пролука към сакралното.  Започналото преображение слива човека с природата – нейното пролетно пробуждане убеждава Шибил, че любовта е всемирен, естествен закон. Магията на Радината хубост го прави сляп за знаците-прокоба /прелитащия черен гарван и огнения знак на светулката/, но отваря очите му за други знаци – цъфналия божур, любовния зов на “гриви гълъби”. Шибил става неразделна част от естеството, защото със сърцето си дочува гласа на предишната си любима – планината. Останалите хайдути не го разбират, за тях планината не говори, тя е само място за препитание. Затова и избягват от него “като от чумав”. Героят остава сам – самотата е необходима не само за да подчертае различието, но и защото Шибил трябва сам да направи избора, да реши дали да поеме по Пътя.

    7.                  Шибил премисля миналото си и осъзнава непълнотата, “разкъсаността” на своето битие. Израз на желанието да се освободи от миналото са изпратените златни дарове за Рада /в християнската традиция даването на злато е израз на желание за покаяние и пречистване/. Шибил ритуално се освобождава от натрупаните един след друг грехове по обратен ред, за да се стигне до края-начало – “всичко, което имаше, беше го дал”. Очите на Рада, усмивката й го мамят; любовният копнеж го довежда до избора да напусне своя дом – планината-“гнездо”, и да поеме по пътя, без да се обръща назад – към първичността на грубата сила, към погазените закони. Когато получава “хабера” – божигробската броеница на Мурад бей /знак за опрощението/, Шибил се усъмнява – “Дълго време мисли дали това не е примка”. Но думата на Рада преодолява и последното съмнение, което “като червей загриза сърцето му”. Отново планината е тази, която му помага да вземе окончателното решение – тя “се беше стаила, тиха, замислена...загърната в бяло було”. Шибил тръгва въпреки предчувствията, въпреки мисълта за смъртта; нещо по-силно и властно го тласка надолу, към селото – поривът на сърцето: “Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад”.