Сребърният век на руската поезия. Руският символизъм. Лириката на А. Блок, А. Бели, В. Брусов

  •  

    КУРСОВА РАБОТА

    ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА НА XX ВЕК

    на тема:„СРЕБЪРНИЯТ ВЕК НА РУСКАТА ПОЕЗИЯ. РУСКИЯТ СИМВОЛИЗЪМ. ЛИРИКАТА НА А. БЛОК, А. БЕЛИ, В. БРУСОВ

     

     

    Началото на 20 век е известно като „Сребърният век на руската поезия“. Известни писатели от този период са Анна Ахматова, Инокентий Аненски, Андрей Бели, Александър Блок, Валерий Брюсов, Марина Цветаева, Сергей Есенин,Николай Гумильов, Даниил Хармс, Велимир Хлебников, Осип Манделщам, Владимир Маяковски, Борис Пастернак, Фьодор Сологуб и Максимилиан Волошин.„Сребърния век ” е известен най – вече като поетична епоха на руския модернизъм – уникален и ренесансов по своята реформаторска и синтетична природа феномен на европейската и световната култура. Обективно погледнато неговият съдържателен и жанров релеф е значително по – богат и включва не само блестящия  разцвет на руската модерна поезия, но и редица самобитни и талантливи явления на реалистичната проза. Мощен подем бележи развитието на религиозно – философската и естетическата мисъл.Панорамата на литературния живот отразява пъстрото многообразие и сложното взаимодействие на множество разнотипни и почти паралелно съществуващи естетически системи. Показателно в този смисъл е необичайното изобилие от литературни течения, групи, салони, програмни манифести и издания - емблема на новите идеи, форми  и открития в света на словесното изкуство.

    Конкретното траене на явлението „Сребърен век” във времето и знанието за него надхвърлят историческите граници на ХХ век. Не може да се очаква, че явление с такава дълга синхронна и диахронна рецепция се е тълкувало и ще се тълкува еднозначно. Представите на създателите и съвременниците му се посрещат с тези на дистанцираните изследователи, за да се обобщи summasummarumразнообразието от подходи и тези. Ако историографията се абстрахира от най-ангажираните и субективни възгледи, тя би могла да изведе няколко характеристики, които да се утвърдят като специфични за това явление. Обозначаващото „Сребърен век” следва да се прочете като руска реалия, но обозначението е необходимо да се мисли и знае като ефектен момент от развитието на европейския модернизъм, пречупен през националната самобитност на литературата, изживяла вече случването на класическия канон.

    „Сребърният век” е разположен в протяжността на три десетилетия, поместени в края на ХІХ и началото на ХХ век. Същността на явлението може да се разкрие само чрез усвояването на неговата панорамност и полифоничност. Използваният по-долу цитат е подбран сред множество възможни, за да илюстрира пресрещането на две гледни точки: на писателя Иван Бунин, свидетел на времето на „Сребърния век”, и на изследващия го в края на миналото столетие Ефим Еткинд. „В предвоенните години (има се предвид Първата световна война) никнели като гъби и безследно изчезвали литературни направления, школи и кръжоци, било е шумно или направо хаотично време: плодили са се безчислени „изми”. Това възхищавало поетическата младеж,но пораждало недоверие, пък и негодувание у консерваторите. Обобщавайки „недоволството” отдясно, Иван Бунин – по онова време четиридесетгодишен почетен академик – се жалва през 1913 г.: „Какво ли само не опитвахме в нашата литература през последните години, на какво ли не подражавахме, какво ли не имитирахме, какви ли само стилове и епохи не възприемахме, на какви ли богове не се кланяхме? Буквално всяка зима ни носеше нов кумир. Ние преживяхме и декадентството, и символизма, и натурализма, и порнографията, и богоборчеството, и митотворчеството, и някакъв мистически анархизъм, и Дионис, и Аполон, и „пропадане във вечността”, и садизъм, и приемане на света, и адамизъм, и акмеизъм... ако това не е валпургиева нощ!”

    Представата на Бунин – тенденциозно негативна – е сполучлива, кондензирана характеристика на трескавото търсене на другото и различното, което да осъществи едно ново художествено битие на литературната творба.

    Модернизмът остава в континуитета на културния развой като частта, която носи визионерския проект за могъществото на Словото, за мощта на човешкия интелект, за креативността на Твореца, когато индивидът въобразява себе си като свободен. Именно тази характеристика мотивира патоса на Николай Бердяев, който в своята студия „Руската идея. Основни проблеми на руската мисъл от ХІХ и началото на ХХ в.” определя: „В Русия в началото на века се случи истински културен ренесанс. Само живелите по онова време знаят какъв творчески подем бе преживян у нас, как руските души бяха облъхнати от повея на духа. Русия преживя разцвета на поезията и философията, преживя напрегнати религиозни търсения, мистически и окултни настроения.Духовната проблематика на върховете в руската литература бе усвоена, бе възприета и същевременно настъпи голяма промяна. Изчезна необикновената правдивост и простота на руската литература. Но се случи едно знаменателно събитие – промяната в съзнанието на интелигенцията. Ставаше въпрос за освобождаването на духовната култура от гнетта на социалния утилитаризъм. Много дарования бяха посветени на руските хора в началото на века. Това бе изключително талантлива, блестяща епоха. Имаше и много надежди, които не се сбъднаха.”