Спомен, реалност, мечта в творчеството на Димчо Дебелянов - пищови

  • Спомен, реалност, мечта в творчеството на Димчо Дебелянов

     

         Художественият свят на Дебелянов обединява три тематично обвързани темпорални ядра – минало, настояще и бъдеще. Техни образни изражения са свидният спомен, грозната реалност (светът “тук и сега”) и фантазната мечта. Границите между тях са лабилни – споменът често се изживява като мечта, а средищна точка на двата бленувани свята е жестоката реалност, в която лирическият субект осъзнава несъстоятелността на своя романтичен копнеж. Ето защо трагическа кулминация в Дебеляновите елегии е мигът на “безпощадната пробуда”, отразяващ катастрофичния резултат от копнежа на лирическия герой: търсенето-ненамиране. Той утвърждава образа на невъзможното щастие, смисловия център на Дебеляновата лирика. Негови посоки на търсене са свидният свят на отминалото детство, фантазната мечта по прозрение в божественото, любовта-непостижимо убежище и смъртта-помирение с живота. Те очертават духовната еволюция на лирическия човек: от трагическия бунт към трагическото смирение и просветление.

         Безуспешното търсене на изход в Дебеляновата поезия е насочено най-често към миналото. Възкресяването на спомена е традиционен мотив във възрожденската поезия (Чинтулов, Ботев, Вазов). В нея миналото е национално-исторически образ, в който доминират героическите характеристики. В Дебеляновата лирика споменът е субективно минало – основен нравствено-естетически критерий за оценка на настоящето и извор на индивидуален трагизъм. В един кръг творби присъства като светъл спомен за красиво детство, красиви блянове, любовни възвисявания, а в друг – като черно време на погубено детство, отнето щастие, напразни надежди, т.е. двойствен свят – и райско убежище, и вместилище на злото, тъждествено с настоящето.

         Образът на “светлия спомен”, вариант на представата за невъзможното щастие, има по-трайно присъствие. Смислово ядро на темата за мечтаното завръщане е опозицията “минало-настояще”. Духовните преображения на аза в реалната и въображаемата действителност разкрива “Спи градът”. Първата строфа го ситуира в настоящето. В символистическата поезия, към която числим и Дебеляновата, то има урбанистичен облик – грешния космополитен град и “ледено-бездушната тълпа”, с които лирическият човек няма духовна комуникация. Негови основни характеристики  са “затвор”, “тъмница”, “пустиня”, “блата”, т.е. метоним на злия свят. В “Спи градът” духовните несъответствия между човека и действителността са представени като противоположни нравствено-психологически състояния: обща заспалост и самотно бродене. Тук традиционната възрожденска опозиция “буден-спящи” има модернистично осмисляне: бдението на аза е знак за липса на покой и подслон, за трагична изоставеност; заспалостта на града е символ на социалната безчувственост и безразличие към мъката на бездомниците. Чувството за безпътно лутане и отритнатост от света поражда у аза порив към търсено успокоение в свидния спомен на детството (“образа на милото дете… драг”). Така творбата противопоставя два свята: колорният контраст изразява нравствената несъвместимост между черната реалност (невярната нощ) и светлото минало; характеристиките “бездомен” и “моят праг” означават настоящето като бездомен свят, а миналото като свиден подслон. Духовен център на идеализирания спомен става “милото дете”, символ на чистота и непорочност. Но съзнанието на лирическия аз не се задържа в бленуваната времева точка – красивият унес е смазан от трагичното прозрение, че блянът се свързва с нещо невъзвратимо (детството). Ето защо споменът не успокоява, а само повишава болката (“но скръбта расте, расте, расте”). Налице е смислов парадокс в изграждането на художественото време: мечтата по бъдещето се изживява като спомен. Този абсурден копнеж за възкресяване на миналото в настоящето кодира идеята за невъзможното щастие. Възвръщането на грозната реалност затваря човешкото време в трагически кръг, символизиращ вечното лутане на странника между улиците на бездомния град и лъчезарния дом на отминалото детство. Очертава се типичната трагична линия на елегическо чувство в Дебеляновата лирика: болката от настоящето поражда щастливи видения за отминалото време; прозрението, че то е необратимо повишава степента на страданието. Представата за този омагьосан трагически кръг, в който се върти нещастният бродник утвърждава затворената композиция на стихотворението (последната строфа преповтаря първата). Стихотворението доказва, че сакралният спомен се изживява двойствено: той носи и упование, и страдания, защото стимулира и илюзорната вяра, и чувството за нейната обреченост.

         Тенденцията към пълна идеализация на спомена и превръщането му в нравствен контрапункт на настоящето достига своята завършеност в елегията “Да се завърнеш”. Сакрализацията на миналото се постига чрез типичен символистичен похват – огледална симетрия между природен, битов и човешки свят: вечерта “смирено” гасне – героят “смирено” влиза; тя “гасне” – той “чезне” и носи чувство за изгасващ живот (“мойто слънце своят път измина”). Съответствието между природния и човешкия свят подчертава линията на стихване и умълчаване (нощта е тиха, героят “шъпне тихи думи” в тишината). Това затихване е трагически знак за движението на аза към небитието, т.е. за мечтаното завръщане от живота към смъртта. Декларацията, че е дошъл да дочака “мирен заник” маркира чувството за изчерпан жизнен път и превръща мечтата по среща с родния дом в дискретно сбогуване с живота. В този смисъл прагът на къщата символизира, от една страна, границата между чуждия и съкровения свят, а от друга – между началото (детството) и края на живота. Ето защо родният дом се превръща в събирателна точка на началния и крайния жизнен път, т.е. придобива облика на Дом на Смъртта. Подсказва го огледалната съответност между гаснещата вечер, прехождаща в нощ, и залеза на жизненото чувство, т.е. между природното гаснене и човешкото стихване (пободно трагично сбогуване изповядва директно Ботевият лирически герой в “Майце си” – мечтаното завръщане се оказва сбогуване с родовите близки и поемане към гроба).

         Така съответни на природата са и образите на майката и иконата: нощта е лоно за “скръбни и нещастни”; майката е духовен подслон за сина несретник; иконата е място на съкровено откровение пред Богородицата, т.е. всички образи носят майчински характеристики. Доказва го и езиковото сближаване между майката и иконата, назовани с общата характеристика “старата”. Тази симетрия разширява смисловия обем на чакащата майка – тя губи своята пределна конкретност, извисява се. Връзката им е и духовно ситуативна – пред майката синът започва горестната си изповед, за да я продължи пред иконата – двата обекта на мечтаното откровение.

         Прави впечатление, че посоката на пространственото движение на героя е насочено към топоса на мечтания уют – иконата. Това движение подсказва стремежа към сливане с бога. Така всеки елемент от родовото пространство поражда усещане за святост, а образът на иконата – асоциации с божията майка, приемаща горестните изповеди на “сина человечески” (чувството за богоизбраност, изявено, скрито или открито, е водещо в много Дебелянови творби – “Миг”, “На злото”). Това превръща родовия свят и в Дом-икона.

         Финалът на творбата обаче бележи внезапно мига на трагическата пробуда, в който азът осъзнава обречеността на своя копнеж. Както в “Спи градът”, спомнянето се оказва напразно – илюзорната вяра за духовно съхранение е разбита от прозранието, че завръщането към дома, а оттук и към смъртта-смирение, е неосъществимо. Така опитът за сливане със съкровените ценности – майката, родината и бога, не се осъществява и героят отново заживява с чувството на изгубена принадлежност. Тази трагическа развръзка е заложена в основния жест на героя – трагическо затихване (маркира го недовършената изповед пред иконата). Смълчаването е белег за тотално отчуждение на аза както от чуждото, така и от родното, а в по-широк смисъл – белег за обреченост на всеки (социален или интимен) копнеж. Ето защо споменът става излишен (“напразно сетил”), а странникът се оказва тотален чужденец – и в невъзвратимото минало, и в настоящето си.

         Прави впечатление, че лирическата изповед се изказва в ти-форма, т.е. като неперсонализирано обръщение. Това я превръща и в разговор със себе си, и със сродната общност от печални странници, т.е. и в монолог, и в диалог. По този начин индивидуалната драма се деперсонализира, разтваря се в трагиката на човешкото братство и получава универсална обхватност. Говорейки за себе си във второ лице, азът създава емоционална атмосфера, която читателят възприема за лично своя, защото принадлежността към бащината къща си остава един от най-важните универсални признаци на човешкото.