Смъртта и безсмъртието в Ботевото стихотворение 'На прощаване'

  •  

    КУРСОВА  РАБОТА

     

    ПО

     

    НА ТЕМА:

     

    Смъртта и безсмъртието в Ботевото „На прощаване”

     

     

     

    ШУМЕН 2010г.

            „На прощаване” е едно от първите стихотворения на Христо Ботев. То е написано по повод  намерението на Ботев да премине река Дунав заедно с четата на Жельо войвода през лятото на 1868 година. Стихотворението се превръща в прозрение на поета за собствената му съдба, обвързаността на свободата, смъртта и безсмъртието.

      В Ботевата поезия личностното присъствие на човека се измерва с голямата любов към родината. За поета това е жертвеният път на сърцето, път към смъртта. Всеки, който поема пътя към майчината прегръдка на родината-страдалница, поема пътя на жертвоготовната смърт. Любовта и смъртта в Ботевата поезия са синоними. Тя определя началото и края на дългото пътуване към свободна България. Но преди да е направил решаващия избор, лирическият герой носи в съзнанието си миражната, мамеща усмивка на смъртта, която е неговата годеница, но и в същото време и невяста пред олтара на майката родина. А самият „акт” на венчавката е смъртта на героя. Тя носи баладичното безсмъртие и слава на Ботевия лирически Аз, а на родината майка така жадуваната свобода. Споменатата по-горе синонимна двойка: любов и смърт, е проблемна и се обогатява с още едно символно значение: свободата на България, която всички поети възрожденци жадуват да видят. Но повечето не успяват. Освен синонимни двойки се среща и триадата: любов – смърт – свобода, очертава проблемното ядро, което движи поетическото действие. Определя дълбочината на човешкия размисъл и условно проектира началото и края на  страшния, но славен път на лирическия герой от Ботевото „На прощаване”.

    Стихотворението се гради предимно върху мотива: изповед пред майката, преди да предприеме дългоочакваното пътуване. Под формата на писмо, с което споделя последните си радостни мигове с майката. Но тази изповед можем да я възприемем като двояко значение. Един път като прощаване с родната му майка, а друг път като сбогуване с майката родина. Като заръчва  на майката:

     

    Но кълни, майко, проклинай

                                           таз турска черна прокуда,

                                           дето нас млади пропъди

                                           по таз тежка чужбина …

     

    Той е готов в името на свободата на родината да се жертва за нейната свобода и народ. Началото на голямото пътуване към родината и нейната свобода е предопределено от лично интимен мотив за действието на лирическия Аз. Тръгването по страшния, непознат път на борбата „ Дружина тръгва, отива … ”, е интимно, лично, човешко решение. Човекът застава срещу себе си и своята личност. Той е сам в избора си, сам с човешкото в своята, все още непроявена, нравствена същност. Затова в своето стихотворение Ботевия лирически Аз е сам в духовното пространство на избора, когато мисълта върви назад към спомена за най-близките си и плачът на майката. Допълва личната мотивация на избора с емоционалния обем на нравствените послания във вика на душата й. Той се разнася като плач и тъга над родната земя.  Героят е сам в мига на избора си, но и сам с гласа на страдащата майка родина. Изборът вече е направен и той поема пътя към страданието, път към смъртта:

     

    Не плачи, майко, не тъжи

     

    Повелителна е интонацията на лирическия Аз. Изборът превръща индивида в личност, която отделя човека от родовия колектив. Започва голямото пътуване към смъртта и безсмъртния славен път. Затова е и категоричната му повеля: „Не плачи, … Но кълни, майко,проклинай!”. Личното, индивидуалното в избора на героя е поетическо изповядано в интимността на обръщението  - „майко”. То поема емоционалния обем на синовното чувство, но се изпълва с незрима любов, обичта на множеството, на синовете български към родната земя, към майката родина. Единичният, индивидуалният избор на героя става колективен. Ражда се общата национална позиция към Ботевата поетична категория – любов: любов към майката, родина и национална свобода за отечеството.

    Символният обем в интимността на обръщението: „майко”, се разширява. Звучат клетвените гласове на Ботевите „немили, клети, недраги”, които поднасят своята съдба в жертвен дар пред олтара на своята майчина обич, превърната от горестта на мъжките им сърца в трагична, жертвена любов към родината и нейната свобода. Затова и поетическият лирически Аз в Ботевото стихотворение „На прощаване” се превръща в изразител на множеството. Мъжките гласове повеляват, изискват и защитават личностната позиция на избора си:

     

    Но кълни, майко, проклинай

                                           таз турска чурна прокуда,

                                           ……………………………….

                                           да ходим, да се скитаме

                                           немили, клети, недраги!

     

    Страшният избор на смъртта, като път към човешкото достойнство и национална свобода, е направена не само от лирическия Аз, но и от разбуненото съзнание за единение в самотата на избора на всебългарското „ти”, на хайдушката славна дружина от Ботевата оброчна раздяла с всичко „мило и драго” в стихотворението „На прощаване”. Пътят на майчината прегръдка на родината е очертан. Но самият човешки акт на интимен допир и изповядана нежност, като  жадувана среща между майка и син, остава копнежно пожелан от поетичния Аз, който изповядва съкровената тайна на сърцето на всеки от Ботевите „немили, клети, недраги!”. Появата на личностната изповед на лирическия Аз е форма в песенен диалог между майка и син. Разкрива чрез единичното в мисловния размисъл – общо в позиция, избор и действие на избралите пътя към свободата на родината, който в личен човешки план води към смъртта, но също така и към вечното безсмъртие. Те вечно ще са живи в паметта на народа и на майката родина. Наистина „пътят е страшен, но славен!”. Тръгването на Ботевите „немили, клети, недраги!”, на неговата хайдушка дружина към красивата усмивка на смъртта е първата стъпка по дългия път към славата и безсмъртието. Но човек и родина се разделят. За родината остава свободата, а за голямата човешка личност – смъртта. Юнашката смърт придобива различни измерения в текста. Тя е предопределеност за бунтовника, покосява го в разцвета на младежките му сили. Носи страдание на близките му, която ги обгръща в траур на вечна скръб. На в същото време гибелта е мечтаният край но живота. Борбата е върховното изпитание. Юнашката смърт е невъзможно най-високата цена, която се заплаща за свободата. Тази трагична и възвишена същност на този гибел е внушена чрез съчетание на пространствени опозиции и цветови контрасти: