Смелият и страшен Бай Ганьо

  • „Смелият и страшен Бай Ганьо”

     

    Книгата на Алеко Константинов „Бай Ганьо” е един от най-ярките бисери на българската белетристика, към която всеки читател има свое собствено отношение. Но свое отношение към тази творба имат и най-известните учени на България. Още съвременникът на Алеко, проф. Иван Шишманов заявява, че нейният герой и нейният автор приличат на негатив и позитив, че ако „се вземе опакото на Алеко” ще изплува Бай Ганьо. Интересни са и разногласията при жанровото определение на творбата, тя е определяна като сборник от пътеписи, сборник от хумористични разкази, сборник от фейлетони, а Светлозар Игов даже я определя като хумористичен роман. При рязкото разпределение между „Бай Ганьо тръгна по Европа” и „Бай Ганьо се върна от Европа”, при ясното разчленяване на отделните епизоди, които имат собствено заглавие, последната теза е наистина интересна, защото е съвсем очевидно, че книгата за Бай Ганьо няма типична романова структура. Обаче Светлозар Игов определя творбата именно така и обяснението му е, че тя се превръща в роман, защото нейният главен герой с еднаквия си тип поведение обединявал отделните части. Тези кратки бележки върху литературната теория само показват непрестанния интерес към „най-веселата книга”, която в същото време е критично национално самооглеждане, към каквото оглеждане ни напътства и самия Алеко, завършвайки първото издание на сборника с неприкрита нотка на горчивина: „Европейци сме ний, ама все не сме до там!”. Когато обаче сборникът излиза преди 115 години, сияещият Алеко едва ли е предполагал, че творбата му ще прекрачи през столетия без проблем, защото между другото той, П. П. Славейков, както и мнозина известни български учени страдат от обществен наивизъм, който се изразява в убеждението им, че Бай Ганьо се ражда от съвременната груба действителност, че подлежи на развитие при наличието на добри учители и че с усъвършенстването на цивилизоването на съвременния живот, той и нему подобните без съмнение ще изчезнат. Като отчитаме духовната щедрост и духовен аристократизъм у тези хора, с горчивина трябва да признаем, че героят на Алеко е надарен с невероятна жизненост, със способността непрестанно да се регенерират и мимикрират промени, поради което и днес непрекъснато се срещаме с внуците на Бай Ганьо.

    Така поставената тема на пръв поглед се разчита лесно, защото героят е смешен в Европа, а само в България става страшен. Задълбоченият читател обаче може да посочи редица възражения против подобна елементарна подялба. Алековият герой предизвиква искрен и спонтанен смях с постъпки, които иначе са плод на един изостанал ум, който не познава проявите на съвременната цивилизация от най-елементарен тип. Забавляваме се с усърдното „тичане подир” трена, на странния диалог от думи и жестове между служителя на унгарските железници, на незнанието, че усилията са напразни, защото влакът маневрира и пак ще се върне на перона. Поведението на Бай Ганьо в банята става смехотворно само ако го съпоставим с поведението на останалите, които „чинно и мирно разтягаха мускулите си”. Смеем се от сърце и на неговата физическа нечистоплътност, защото е лесно човек да се отърве от подобни слабости. Обаче в нашия смях се появява горчивина, когато се срещаме с простащината на Бай Ганьо. Нещо повече, едно от достойнствата на сборника е, че усещаме някаква близост с разказвачите, които по манталитет, образование и възпитание са много по-близо до европейците, отколкото до сънародника си. Близко и разбираемо за нас е тяхното неудобство, желанието им да прикрият или оправдаят проявите на Бай Ганьо, да поемат върху себе си срама и неудобството, които колоритният сънародник никога не може да изпитва. И понеже книгата на Алеко рядко използва сарказма, в сцените с проявите на простащина се появяват и микросцени, които обикновено ни развеселяват. Примитивът Бай Ганьо е застанал в позата на голям политик и с менторски тон говори на един бивш министър и човек на науката, какъвто е Константин Иречек. Между другото обаче трябва да признаем, че наблюдателният Бай Ганьо явно е разбрал, че повече от търговията, участието в политиката гарантира богатство, че даже е набелязал начините, по които да достигне новата цел: „Па и мене нали ми се иска я депутат да ме изберат, я кмет... Келепир има в тия работи, ти знаеш ли! Само, че като не си с тях, като не им клатиш шапка и дявол не може те избра.”. Така ни забавлява и отместването на погледа на Бай Ганьо от паметника на Мария-Терезия към виенчанката със „синия фустан”, усилието му да разбере един от важните социални кодове: „как ги познавате вие коя е такваз и коя не?”. Но нищо смешно няма в отношението му към жените изобщо. Много своебразно е „естетическото” му чувство, поради което той никога не пропуска хубавите жени, но хубави според неговия вкус. Ако отчетем, че понятието „хубава жена” героят заменя с турската дума „зарарсъз”, имаме всички основания да се съмняваме във вкуса на героя. Нищо смешно няма и в жестовете на просташката му порода – многозначителни намигвания, покашляния и „хоп през кръста”. В деня след погребението на сестра си той скандализира лелята на момчето. Пред срещнатия сънародник не казва и дума за погребението, цялото внимание е съсредоточено в сутрешната случка. Разказът му показва, че Бай Ганьо изобщо не се смущава, когато срещу желанието си за флирт получава плесница. Дори е доволен: „Нейсе с един шамар се свърши работата. Добри хора!”. Ако трябва да обобщим кратките си наблюдения върху тази част от темата, ще трябва да кажем, че твърде общото определение има своето обяснение, което между другото произтича от Алековата позиция. Самият автор ни внушава, че в Европа Бай Ганьо е смешен, защото се движи „по” Европа, а не „из” Европа, защото никак не се стряска от „новата мода, т.е. цивилизацията”. И дори го оправдава, обяснявайки защо Бай Ганьо вижда „опакото” на Европа: „Той, дето ходи, носи със себе си своя атмосфера, свои вкусове”. И в Европа се среща със същите гърци, турци, арменци, които стават негови посредници в търговията, но които също като него са рожба на Ориента. И не можем да твърдим със сигурност, че дори с крайчеца на окото си долавя атмосферата на Европа само защото един единствен път, когато е в Швейцария, разбира, че ориенталските му маниери са пагубни за кесията му. Когато ще се отрече от себеподобните, които мамят европейците като им продават терше вместо истинско розово масло: „Андоллука ще ни изяде главата”.

    Цялата първа част остава все пак под общото впечатление, че проявите на Бай Ганьо са безвредни, защото поведението му налага прикриването на простащина и недодяланост, които съвсем не се типични само за този изостанал българин, и нашият извод няма да изглежда произволен, ако отчетем, че поне в 4 национални литератури се появяват духовни сродници на Алековият герой. При това всички те са представени все като рожби на края на XIX и началото на XX век. Такива герои срещаме в руската, сръбската, френската и американската литература. Във втората част обаче отношението на автора към героя му рязко се променя. Кръговата композиция на първата част, преобладаващият хумор имат своето обяснение, защото поведението на разказвачите очевидно произтича от родолюбивото желание да внушат на европейците, че името „българин” бе се изчерпва с Бай Ганьо. След връщането в България героят повече не се нуждае от такава защита, поради което присъствието на разказвачите рязко се ограничава. Те естествено се оттеглят от действието, защото престават да бъдат част от обкръжението на героя и разказват само онова, на което случайно са станали свидетели или онова, което им е разказал друг. Освен това линейната композиция на втората част разкрива пред читателя съдържанието на заплахата, която Бай Ганьо отправя към „учените диванета” още от първия разказ от първата част: „Ама чакай, ще се върне Бай ти Ганьо в България, па тогава видях щем, кой кум и кой сват”. Както е видно в тази част личи и друга съществена промяна – много по-активно става общуването между творбата и нейното обкръжение, защото героят и заема активна позиция и се превръща във фактор в обществения живот. Само за момент Бай Ганьо се стъписва, когато разбира за падането на Стефан Стамболов. Отдавна обаче разбрал, че не си ли с властващите ще загубиш, той бърза да обърне текста на адреса и твърдим, че страшното е не в самото обръщение на текста, в политическата хамелеонщина, а в потъпкването на важни демократични норми и национални ценности. Повел самозваната си депутация Бай Ганьо потъпква демократичното право лично да избереш хората, които да представляват твоите и на народа интереси. От разговора с пътниците става ясно, че героят напълно осъзнава цинизмът на своята постъпка, без това да го смущава разбира се, защото отлично знае, че и единадесетте души, които действително подписват адреса не са го направили доброволно, а са били доведени със стражар. Възхитен е, че се е показал по-изкусен в лъжата от „дъртите цигани”. В новосъздадената българска държава политическият елит е ангажиран с налагането и сред европейските държави. У Бай Ганьо обаче няма никакво уважение към държавните мъже на България, поради което Стефан Стамболов в неговите думи е окачествен като „оня хубостник”. Един единствен въпрос предизвиква у него затруднение – как новите властници „ще я подкарат с Русия”. Но и от това затруднение в намерен изход: „да го нагласим и тъй, па те да го тълкуват както им уйдисва”. Тази фраза е многозначна, защото в българския политически живот няма само уродливи явления, нито само политици, които използват властта като средство за лично обогатяване. Достатъчно е да се вгледаме в образа на Иваница Граматиков от следващия разказ, за да се убедим, че в България става „и тъй, и тъй”, но ставащото Бай Ганьо тълкува както му уйдисва. Когато говори за своите политически опоненти, сред които и самият Алеко, скрит зад името Иваница Граматиков, Бай Ганьо категорично ги отрича, отчитайки само една страна – празната според него надежда, че изборите ще бъдат честни и че идеите са важни. С възможно най-осепичния тон, на техен гръб той окуражава своите съпартизани: „Че ти тях за хора ли ги смяташ!”. Подобна политическа арогантност изобщо не е изненадваща. Още в началото на „Бай Ганьо прави избори” откриваме убедеността на героя, че е в състояние да избере и магаре за депутат. Нужни са му само 1000-2000 и околийския с жандармите. Твърде скромната парична сума наистина е достатъчна, защото има и скромно предназначение – да се плати на кръчмарите, които три дни ще поят дружината от пияни изверги, с помощта, на който Бай Ганьо осъществява натиск върху политическите си противници. Да отбележим за сетен път липсата на скрупули у героя – той никак не се смущава да използва тяхната уродлива сила, макар че иначе ги презира, нарича ги „катили”, „прайгаджии”. Но истинска опора за него са околийският и жандармите, които наистина имат право да се намесват в ситуации, който заплашват реда. И Бай Ганьо скроява такава ситуация – липсата на въоръжение при него ражда един тъп сценарий, в който властва насилието. Петреску трябва да „сайдърдиса” като наръга с нож двама-трима и после оплесквайки се с тяхната кръв да се представи за жертва на насилие. Причината е ясна – жандармите ще се втурнат да въвеждат ред, ще разпръснат честните избиратели и ще отворят безкрайни възможности за манипулация на резултата. От телеграмата, която новият депутат изпраща до правителството става видно даже и коя манипулация е използвана: „наблъскай урните със свои бюлетини”... „за депутати бяха избрани: „Изборите се извършиха при абсолютна тишина и порядък. Избрани: Ганьо Балкански, Фильо Гочоолу и Танас Дочоолу, всичките наши”. Това е мястото, в което се усеща най-голямата раздалеченост между автор и герой. Даже и да подчертаем личните политически патила на самия Алеко, който се сблъсква със своя герой като кандидат за народен представител в родния си град Свищов, ще трябва да отбележим и друг важен факт. Съкрушен е не само Алеко от посегателството над демократическите ценности, излъган в надеждите си се озовава и дядо Добри, който с простичката си реч изказва не толкова протест, колкото огорчение: „Абе, господин началник... ами нали уж... туйнака, нали щяха да бъдат уж свободни... таквозинка”. Авторовата емоционална реакция – „Бедният дядо Добри!” твърде много ни напомня горчивината, с която Вазов произнася своето „Бедний, бедний Македонски, защо не умря в боя при Гредетин”.