Словото като спасение

  • Словото като спасение

     

     

    Словото-това е най-скъпоценният дар , без който човечеството не може.Чрез словото ние контактуваме помежду си, изразяваме своите чувства и мисли.Словото е мост между читателя и автора,между това което мислим и това което казваме.То е границата,която ни ограничава по някакъв начин,която ни казва докъде можем да стигнем, говорейки неща,за които след това може да съжаляваме.Една дума може както да ни захвърли в дълбините на най-голямото отчаяние, така и да ни накара да полетим във висините

         Средновековният човек унаследява от предците си култа към словото.Още в Стария завет е позната темата за Божието слово.Чрез него било сътворено всичко, то било изпратено на земята,за да разкрие тайните на божията воля,завърнало се обратно при Бог, след като изпълнило мисията си .За човека от Средновековието словото е едно от имената на Господ.Възприели християнската вяра,славяните,най-вече българите,ще възславят словото като Божи благодат.

        От най-древни времена човекът се прекланял пред магическото действие на словото.Понякога словото се оказва най-силно оръжие в борбата на слабия срещу силния.Например в приказката „Хиляда и една нощи” красивата Шехерезада спасява живота си чрез интересни истории,с които поддържа любопитството на султана.

         Днес векове ни делят от времето,когато Константин Преславски написва „Проглас към Евангелието” като възхвала  на словото-спасител на изтерзаните човешки души,лутащи се между вярата и неверието, между мрака на греховете и стремежа към праведен живот. С писменото слово българите получават нови духовни очи, с които виждат света.Словото се оказва единствения крепител на вярата,помогнал на българина да запази своята национална идентичност по време на петвековното робство.Без него може би България нямаше да съществува на картата на света

        Нашият народ е извървял дълъг път до създаването на буквите от светите братя Кирил и Методий.От създаването на българската държава до написването на българската азбука единственото общуване е било словото.Словото е тази духовна опора на човешките души,която може да ги направи устойчиви на греха и съблазните на злото,затова е необходима прослава на словото и вярата в неговите възможности.

        Словото е стожерът на нашата средновековна духовност,народност,държавност.Самите царе са били едни от най-добрите ни книжовници,съзнавайки не само обединяващата и спасяващата сина на словото,но и откривайки чрез него пътя на духовното себепознание.Словото е островът на спасението,на съхранението на националното самосъзнание и националната култура.

    Опознавайки словото,душата опознава Господ, тя открива неговите закони,които ще и помогнат да разграничи добро от зло и позволеното от забраненото.

       Словото е спасение, но само за тези,които умеят да си служат правилно с него.Само те са морално и физически богати.Те успяват в живота.Те ще спасят света,защото добронамереното слово поражда любов и разбирателство,а те са движещи сили,без които не можем.