Щедростта и любовта към човека като състояние на духа според разказа 'Серафим'

  •  

    Щедростта и любовта към човека като състояние на духа според разказа „Серафим”

       Йовков е писател, който интерпретира човека и неговата същност чрез универсалното поле на етиката. Чрез творчеството си той разгръща идеята за нравствената красота на човека, която се основава върху способността да се прави добро. В разказите му добротворчеството  не е нравствена утопия, а нещо реално присъщо на човешкия свят. Според гледната точка на писателя човекът е същество, което е способно да съчувства на другите и да помага мъката в света да бъде преодоляна. Заради вярата си в човека, Йовков е определян като писател хуманист.

        В разказа „Серафим” чрез конфликта на две гледни точки за живота писателят ни въвежда в голямата тема за благородството на човешкото сърце. Именно то е силата, която може да сближи хората, да облекчи мъките, да отслаби силата на злото в света.

       Носител на първата гледна точка е Еньо. Въпреки, че Павлина му е близка, той отказва да й помогне. Аргументът му е много прост – самият той няма пари. Чрез редица детайли обаче – героят е собственик на кафене, разбираме, че това не е така. Става дума не за липса на пари, а за липса на отзивчиво сърце. Поведението му внушава философията на егоиста и прагматика: в живота се оцелява по-добре, ако се грижиш само за себе си. Към хората той проявява подозрителност. Никого не чувства достатъчно близък, за да прояви състрадание към него и да му помогне. Той не вярва нито на непознати, нито на познати. За него думи като добро и зло нямат място в живота. Той ги е заменил с понятията полза и вреда.

       Втората линия на поведение е представена чрез образа на Серафим. Самото име на героя вече ни насочва към духовната му чистота. Серафимите са ония същества, които са най-близо до Бога. Така още чрез назоваването му Йовков го е откроил от останалия свят и това не е случайно, защото именно чрез него е внушена основната художествена идея. Неговата различна мяра за живота се определя от грижата му за другите. Писателят остава героя сам да се разкрие чрез думите и постъпките си. Огромна е ролята на детайлите. Първоначално не разказвачът, а Еньо охарактеризира Серафим. Преди да го познае, заради скъсаното палто и бомбето, кафеджията оприличава идващия непознат като „таласъм”, „плашило”. Дрипавото палто е не само белег на бедността, то ще помогне по-ярко да се осъзнае духовната щедрост на героя. Постепенно първоначалната снижена оценка за Серафим изчезва. И това става най-вече чрез диалозите с нравствения антипод Еньо. Репликата на кафеджията: „ Как тъй ще даваш пари на човек, когото не познаваш?” – е показателна не само за начина, по който той мисли. Отговорът на Серафим сочи една висша християнска мъдрост и това поражда вътрешното му спокойствие. Той не е представен в ситуацията на драматичен житейски избор. Героят отдавна е в хармония със себе си и със света, затова без драматизъм следва своя нравствен възглед. Той не дели хората на свои и чужди. Усеща всички като братя, които споделят една обща съдба в мъката и в страданието, и затова трябва да си помагат. Серафим е пълен алтруист. Той носи съзнанието за преходността на човешките страсти и за вечността на моралния закон. Добротата му е вътрешно присъща и това проличава не само от жеста към непознатата Павлина, на която дарява събраните за ново палто пари. И друг важен детайл ни го подсказва – спира да се движи, за да не изплаши врабчетата, които кълват трохите, паднали от хляба му.

        Поведението на Серафим асоциативно се доосмисля чрез паралелите с няколко библейски притчи – за ризата, която трябва да дадеш на ближния, за спечелване на царството божие чрез отказ от материалното и служене на духовното. Не случайно често пъти героят добавя към думите си „като умра”. За разлика от Еньо той не вярва, че всички житейски въпроси се решават само тук, на земята. Отвъдното е възприето като висш нравствен критерий, по който се оценяват човешките дела. Отказвайки се от плановете да си купи ново палто, той проявява божествения пламък в самия себе си, разкрива пред очите на Еньо простата, но велика истина, че трябва да се научим да различаваме доброто от злото. Така ще се научим да вярваме на страданието и да помагаме и на непознатия, който също е наш брат.

       Така Серафим, припознат в началото на разказа като чудноват странник, се оказва обвързан с широките нравствени внушения. Финалният жест на героя: ”Той пусна палтото на коленете си, позагледа се пред себе си и се усмихна.” , посочва отново колко различно се чувства този, който е достигнал до мъдростта на живота.

       Чрез сблъсъка на два възгледа за битието Йовков разгръща въпроса за смисъла на човешкото съществуване. Животът лесно може да бъде разрушен от егоизма. Това, което го крепи, е духовната щедрост. Затова и оценката за писателя е висока – той представя по най-добър начин хуманистичните търсения на българската литература през първата половина на двадесети век. В творчеството си изгражда един специфичен нравствен свят, където доброто и красивото търсят истинските си места.

    Надеждата, мечтата и красотата – смисъл на човешкия живот според разказа „Последна радост”

       Ярко доказателство за хуманистичния патос на Йовковото творчество са повестите и разказите, засягащи темата за човека и войната. Античовешката й същност писателят е изобличил чрез сблъсъка между хора чудаци и военното битие.

       Именно такъв простодушен мечтател е Люцкан от „Последна радост”. Той синтезира специфичните черти на Йовковите герои чудаци от по-късните разкази: странно име, нетипична за мъж професия – единственият продавач на цветя, култ към добротворството, посредник на чуждото щастие, идеалист, способен на неземна, чиста любов, психолог и познавач на чуждите тайни. За него продаването на цветя не е средство за препитание, а начин на съществуване, пребиваване в естетическо време и пространство. Точно този прекомерен стремеж към съзерцаване и съхраняване на красотата го прави неприспособим към монотонния провинциален бит, но все пак той има своето място в живота на общността. Образът му е изграден чрез наслагването на истории от различни времена, чрез потопяването на героя в празника и в делника. Най-характерното е обобщено чрез думите на разказвача: „Възторжената и светла душа на Люцкан беше създадена за свърталище на любовта”. На святото чувство към Цветана е посветена голяма част от духовната енергия на героя. На нея той е посветил дори поема. В чистата му душа няма място за съперничество дори в епизода на гарата при заминаването на фронта, когато чувствата между Цветана и инженера стават видими. Той не съжалява, че е съдействал на младежа чувствата му да достигнат до момичето чрез алегоричния език на цветята. Люцкан носи не само детската наивност. По-важното е, че той е съхранил чистотата на духа. И това най-добре проличава чрез обвързаността на съществуването му с цветята. Те са пресечната точка материалност и духовност. Чрез тях той прави видима способността си да навлиза в живота на другите. Винаги правилно отгатва какво се таи в сърцата на влюбените, защото духовната му чистота го позволява. Купуването на цветя от него се превръща в ритуал за споделена съкровеност, която трогва дори и „изстиналите сърца”. Раздаването на цветя е благословия, поощрение, упрек.

       Напълно чужд е обаче героят на военния живот. Всичко, което се случва на фронта, е неразбираемо за него. Сред хаоса, озлоблението и смъртта той съхранява човешкия стремеж към красота. И в мирния, и във военния бит сърцето му не познава омразата и ненавистта, но войната слага преграда между него и хората и той престава да разбира чувствата и поведението им. Само спомените и сънищата го връщат към човешките измерения на живота, към обичаната Цветана, към изпълненото с красота и алегоричност общуване чрез цветята. Героят е принуден да се раздели с тях, но стремежите му на фронта пак са в тази посока. Ако някой вижда кръста и цветето, това означава, че там е Люцкан. Кръстът е на фуражката, а цветето на гърдите. Именно сърцето регистрира високата тревожност, обърканост и безпомощност на героя.

    Пребиваването му на фронта бележи неговата бавна смърт Войната е „зла и враждебна стихия”, грабнала го и влачеща го въпреки волята му.  Най-съкрушен е, когато войникът стъпква цветето, с което е закичил гърдите си. По този начин Йовков е изразил много по-силно упрека си към войната, отколкото чрез описанието на смъртта по бойните полета. Войната отнема не само живота. Ценностният хаос, до който води, ни убеждава, че в нея няма победители, а само победени. От всекиго е отнето нещо скъпо, защото пораженията са най-вече в територията на духа.

       Алегоричният език на цветята присъства до края на творбата – огньовете на фронта са като червени лалета. Внушенията са, че любовта се появява непосредствено преди смъртта. И наистина тя е единственият начин нежната душа на Люцкан да бъде спасена в преобърнатия ценностен свят на военното безумие. Смъртта е негативното очертание на любовта, защото и войната е негатив на мира. Финалът е скрита полемика с апологетите на войната. Предсмъртният жест на Люцкан – ръката, протегната към лайката, доказва, че войната не е заличила у човека естетическите му импулси. Този жест обаче не е разбран еднозначно. За санитарния полковник, който говори с езика на пропагандните клишета, той е белег на неумиращия устрем на войника да побеждава врага. По-близо до света на Люцкан се оказва младият офицер, който вижда лайката и осъзнава, че дори войната не може да унищожи порива към красота, който е свидетелство за човешка доброта.

       В този смисъл сливането на естетическото и нравственото може да се разтълкува като морална победа над хаоса и смъртта, над войната, която разрушава хармонията.