“Септември” на Гео Милев

  • ПРОБЛЕМАТИЧНОТО ОТЕЧЕСТВО В ПОЕМАТА “СЕПТЕМВРИ” НА ГЕО МИЛЕВ

     

    Поемата “Септември” е едно от забележителните и стойностни произведения в българската литература, създадени между двете световни войни. От публикуването и до наши дни отношението и оценката на литературната критика за нея са твърде противоречиви и крайни. В повечето случаи те се основават на идеологически предразсъдъци и догми, които пренебрегват художествения подход и естетическите критерии.

    В поетиката на “Септември” се преплитат и обединяват реалност и въображение, документална достоверност и визионерски размах, фактографска предметност и живописна метафоричност, разточителност на описанията и лаконизъм на внезапното художествено обобщение.

    Художествения свят на поемата “Септември” е изграден, както е общоизвестно, върху конкретно историческа основа и визира в себе си кървавите събития от септември 1923 година. Историческото събитие само като повод за написване на творбата и насочва размислите ни към другите, не по-малко съществени предпоставки и мотиви, които са движели автора в творческия процес. Гео Милев поглежда на кървавото и братоубийствено стълкновение като на нещо грандиозно и величаво, като на една от поредните изяви на криза в бурно променящия се и обновяващ се свят.

    Творческата задача на Гео Милев е не да изобрази въстанието в епичната му широта, а да предаде експресивно вътрешния му смисъл, да изрази породените от него субективни eмоционални преживявания, той заменя сюжета с група фрагменти, създаващи изразилни и вълнуващи представи за събитието, обединени от идейно-емоционалната и психическата нагласа на поета. Така се ражда свободната фрагментарна композиция.

    Първите шест глави са великолепен пример за смелото изживяване към експресионистичния тип художествено мислене при изразяване на едно дълбоко демократично и прогресивно виждане за размаха на въстанието и за величавия революционен щурма на масите, който превръщат роба в народ. Преповдигнатото тържествено начало играе роля на лирикофилософски увод, въвеждащ не само в атмосферата на нещо изключително, а преди всичко в идейността и проблематиката на проблема.

    Нощта ражда из мъртва утроба

    вековната злоба на роба

    на своя пурпурен гняв –

    величав.

    Парадоксалнолто съчетание на “нощта” с глагола “ражда” внушава мисълта, че унижението и страданието събуждат гняв,а от там, че бунтът на робите е закономерно явление, тяхното ноотменно право.

    Образът на народа получава нов вътрешен смисъл, изразен чрез градираните определителни степени:
     

    неудържими

    Страховити

    Велики:
    Народ!

    Типично експресионистичен е този образ на народа, той е грутеско изразен, свързан е с природното, първичното, инстинктивното. Полемиката е започнала още със “спектакъла” на представянето – това е “народът”. Именно този нов величав народ защитаващ интересите на отечеството, с грубите черни ръце ще се опита да разруши на “нощта вкаменения свод” – онази забрана на старото общество, което поставя граници в духовното и социалното развитие на човека. И той, подчинил се, остава завинаги на колене под каменния “похлупак” на нощта. Но лавата на бунта е отприщена. От “ниско” към “високо” – от злоба към социален гняв е посоката на експресивното поетично действие. Силата на разрушителната геомилевска експресия е центробежна. Сякаш от епицентъра на подтиснатата човешка душевност се понася “взрив”, който с все по-приближаващ се бесен ритъм и тътен руши и събаря “с викове/с вой” символно рамкираните граници на стария свят метафорично изразен чрез образа на нощта. И тъмната нощ на робството и страха “отстъпва”:

    Нощта се разсипва във блясъци

    по върховете.

    Появяват се първите пробойни във вкаменялото тъмно “око” на нощта и блясъци светлина – нова и чиста – нахлува в душата на полетелия “народ”, горд в своя “пурпурен гняв величав”, народ. Ражда се надеждата. И в гърдите на всеки запламтява красивия символ на всевиждащото, като възмездие и наказание, “око” на слънчогледа:

    Слънчогледите

    погледнаха слънцето!

    Всеки поглежда истината за своя живот - открито и дръзко. Застава пред истинския лик на своето тревожно, изпълнение с подем и погром, бунтовно човешко днес написва “със своите кърви”:
    СВОБОДЕН!

    Човекът поема голямата отговорност на своята и за всенародната съдба чрез бунтовния порив на протеста. Става израз на нова човешка и социална справедливост. Гласът народен, а не гласът божи, изразява динамиката на времето. Гео Милев е реабилитирал, възкресил човека и отново, като в “апокалиптичен” образ на странен ренесанс, човекът застава в центъра на представата за света. Заменя бога, движи историята и променя настоящия миг на живота. Извисява своя ръст:

    Над цялата в трепет и смут

    Разлюляна страна

    на бурята яростен плод:

    хиляди -

    маса - 

    народ.

    И в ослепителната светлина на “червеният кръг” на свободата, изписан с кръвта на убитите и списъка на съчецениците с кървави саби, а народът ще очертае дръзко и смело порива на “хиляди черни рице”. Контрастът между подем и погром, между символиката на червено и черно ще противопостави народът и отечеството. И Гео Милев оставателно ще зададе най-страшния въпрос в българската литература, с трагично разтърстващ националното съзнание със своята истинност: ”Но що е отечеството?” И сам ще търси отговор на своята поетична риторика. Отечество – земя на дедите няма.

    Разместени са националните стойности: “първи паднаха в кърви”, “…далечни и близки хълми/ потъмняха, обнизани с хора/ - плъпняха черни редици…”. Доминира черният символен цвят. Потъмняват българските полета, потъмняват надеждите, потъмняват майчините сърца и скръбните ликове на страдащите български мадони контрастно се открояват в тъмната рамка на траурните черни чембери. Няма ред, няма приемственост. Няма “горе”, няма “долу”. Земята на опците не принадлежи на децата и внуците им. Внука убива въстаналия баща, дядо и брат. Няма отечество. Един безкраен хаус – смърт, убийство и кръв. Кръвта потъмнява с траурния апокалиптичен блясък на погрома, на кървавото похищение на земята ни от тъмното и страшно като прокоба братоубийство и не остава педя българска земя, необругана от апокалипсиса и от кървавата влажда между Кайн и Авел:

    Мъртви тела