Село Селановци

  •  

     

    Увод :

     

     

    Във времето на преоценки, в което живеем, възстановяването и запазването на непреходните ценности се превръща в обоснована необходимост. Културното наследство и свързаните с него обреди са сплотявали българските семейства, възпитавали са у децата чувството на любов и привързаност към дома, на отговорност и уважение към по-възрастните и връстниците. Наложеното през последните десетилетия табу върху българските обичаи и традиции и свързаните с тях обреди отчужди хората, опорочи моралният им облик.

    В този реферат ще намерят място факти от историко - етнографския облик  на с.Селановци, празнично - обредната му система със своите весели и тъжни ритуали, както и имена на хора, необосновано забравени, но оставили впечатляващо културно наследство с общонационално значение.

    Артефактите, писмените източници, съхранените традиции и обичаи, диалект, топоними, имена  на местни хора, оставили трайни следи в културното наследство, винаги са предизвиквали и ще предизвикват не само интерес, но и желание за участие в процеса на обогатяване на информацията.

     

     

     

    ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА   

    С. СЕЛАНОВЦИ

    „По скатовете на дълбока котловина, оформила се от водите на някогашното  „Самарско море” израстват буйни брястове и дъбови гори, а между тях проблясват бистри изворчета.Около тях се заселват  нашите прадеди. Но в турските данъчни регистри през 1430 г. то е отбелязано, като „Състоящо се от 13 къщи, към които се прибавят домовете на още 3 вдовици - българки. През това време то било владение на Оряховския займин – Емирне бей. Приходът му възлизал едва на 1555  акчета. Така започва  кратката  историческа справка за възникването и развитието  на Селановци в годините на османското владичество.Най - старите останки от живот на човешки общества са намерени в зеленчуковите градини в местността „Лъката”. Разкрити са погребения чрез трупоизгаряне и глинени съдчета. Те датират от началото на бронзовата епоха или края на четвъртото хилядолетие преди Христа. През ранната античност в района на Селановци е имало най - малко две тракийски селища. Следи от едното са намерени в местността „Манастира”, а другото е на югозапад от селото в местността „Косаня” под Косанския геран. При копане и оране тук са изравяни късове от глинени съдове, които са характерни за желязната епоха. Селановци е известно с днешното си име в един османски  документ още от 1430 год., и в други по-късни документи от 1620 г., 1673 г., от картата на р. Дунав от 1779 година. В документите от средата на ХV век селото се споменава като собственост на Оряховския Зеймин - Емирне бей с 23 домакинства. От сведенията, с които се разполага следва извода, че село Селановци е основано много преди 1430 год. и е заварено от турските поробители с днешното си име.Формирането на селото ни е било и в резултат на вътрешната за страната ни миграция, която е характерна особено през второто българско царство. След Османското нашествие става нова дислокация на населението, като прокудени бежанци от Източна  България и други райони на страната са намерили спасение и поминък тук.Селановци е родно място на поборника - опълченец Георги Йотов Йонов, който през 1876 г. е в отряда на ген. Черняев и участва в Сръбско - турската война на страната на сърбите. През следващата 1877 г. е опълченец от втора дружина, четвърта рота и участва в боевете с турците при Стара Загора и Шипка. В края на ХІХ6 век в селото ни е имало около 550 къщи. Обща обработваема площ около 100 000 дка ниви, 2 000 дка ливади и 800 дка гори. Според легендите, името на селото е жителско. За произхода му  има няколко версии, една от които е, че то произлиза от името на човек, който се е казвал Съло. Съланово - Селаново /където “Ъ” /ер/ се произнася като “Е”/ и така става от СЪЛАНОВО – СЕЛАНОВО, а жителите на СЕЛАНОВО - СЕЛАНОВЦИ.

    Легенди за с.Селановци:

    Легенда за Крали Марковия камък

    Били годините на турското завладяване по нашите земи. Новите господари „шетали” в новия си дом по цяла Северна България. Толкова плодородна земя те не били виждали. Българите трябвало да бъдат изселени. Техните домове щели да посрещнат семействата на конниците – жените и децата им.Започнало събирането на българите. Писъци и проклятия огласявали равнината. Жените връзвали отделно, децата откарвали със себе си, а мъжете.....оцелявали само покорните....

    Глухо звънтели синджирите. Сълзите се смесвали с кръвта на убитите, а гласът на ужаса се носел над цяло българско. Този глас достигнал до слуха на Крали Марко. Той бил навръх Балкана. Събирал камъни, за да  направи висока ограда на своето царство и в него да приюти бягащите от турците българи. Къртел ги с голи ръце, стъпил на съседни върха. Чул Крали Марко писъците, изправил се, разкършил рамене. От това се чул звук като при буря. Погледнал на север и видя вързаните хора. Навел се, хванал един голям камък с халка – голям като канара. Вдигнал го и го хвърлил. Камакът паднал в средата на Дунава, водата се разплискала и удавила турците, а от българите се отдръпнала. Слязъл Крали Марко от Балкана и с един замах на сабята си разсякъл синджирите. Хората се прибрали по домовете си. Повече турци не дошли.И до днес пра - пра - внуците на тези хора живеят в земите на дедите си. А около камъка се натрупал пясък и станал остров. Израсли високи дървета. Само около камъка мястото е празно – да се вижда отдалече... И има малко изворче – да седнеш, да починеш, да се докоснеш до силата на „Камика”.

    А острова няма друго име. Селановчани му казват „Острога”

    Легенда за „Затечения гред”

    От незапомнени времена в китната скътана между хълмовете местност на Старото село имало неголям манастир. Стените му били от плет, измазан с кал. Нямало високи манастирски огради или порти. Монасите били малко бедно болечени и с избелели раса и тела като сенки. Обикаляли из района, събирали помощи за манастира, а през останалото време се молели за душите на страдащите под чужда власт българи. Преписи на книги правели рядко – само по поръчка. Скрит от хорските погледи зад високите дървета, манастирът имал свой собствен живот.Един ден голяма група турски разбойници се задали към нашето село Селановци. В него почти нямало плячка.Къщите били бедни, реколтата отдавна дадена за данъци или скрита в големи делви под земята. Озверелите турци преминали като леден вятър през селото. Сринали землянки и огради и продължили на изток. Там се надявали да намерят по багати селища. Пред погледите им се мярнала самотната сграда на манастира. Той бил вече празен. Монасите тичали на север, към река Дунав с надеждата да се спасят. Турците запалили манастира. Копитата на конете тъпчели книгите и малкото останали вещи, които се съхранявали в манастира. С извадени ятагани, високо размахани над главите им, те препускали след бягащите монаси. Разделили се на две групи. Едната направила голям завой, а другата подгонила към тях ужасените мъже. Когато видели, че опасността е неизбежна се хванали за ръце и започнали да се молят с поглед вперен в небето. Така ги застигнали турците. Остриетата просветнали над главите им. Кръвта напоила млажната земя на местността „Блатото”. Безименните мъченици останали завинаги хванати за ръце.