Сатирата на Христо Ботев

  • САТИРАТА НА ХРИСТО БОТЕВ

    Изключителен, нестандартен, неподвластен на моралните норми, на които се подчиняват съвременниците му, прозрял истината за света – като социална уредба и като нравствена атмосфера, Ботев проявява страстна непримиримост към всичко, което възпрепятства себеосъществяването, личностната и народна реализация.

    Още в първата му творба – „Майце си” се откроява един лирически герой, изпълнен с покруса и страдание заради личната си и майчина несреда, с усещане за безпомощност пред живота и съдбата, които му поднасят онова „ що душа мрази”. Копнеещ за близост, за единение с другите, Азът е самотен, пропит от чувство за обреченост. Съществуването „тлеене” не го удовлетворява, недостижимостта на щастието и славата, за които мечтае, го озлобяват.

    Пречистен от болката и страданието, Ботевият герой е съхранил своя копнеж по завръщането в родния дом – при майката, при близките – „баща и сестра, и братя мили”. С тях иска да се проси тихо, скръбно „без злоба” към тях изпитва милост и състрадание. Но обичта към най-скъпите му хора не го прави сантиментален и безволен. Азът е категоричен – пред живота с „попарена” младост, пред бавната духовна деградация, пред гибелта на надеждата За себеосъществяване – „сърце догаря”пред невъзможността да се примири със съществуващата реалност, той предпочита смъртта:

                                           Пък тогаз нека измръзнат жили.

                                           Пък тогаз нека изгния в гроб.

     

    Желанието за смърт разкрива индивидуалния бунт, гневният протест наедин млад човек. Той не иска и не може да се примири с отблъскващата реалност, която разранява душата.

    Яростният емоционален протест, с който завършва „Майце си”, отеква и във втората Ботева творба – „Към брата си”. Чрез впечатляващи образи метафори – на тлеещата в огън душа, на покритото  с люти рани сърце, на „разпнатата” младост се внушават мащабите на едно колосално личностно страдание. Азът е открил смисъла на човешкото си съществуване във всеотдайното, безкористно служене на отечество. Гневът му има конкретен прицел – „глупците неразбрани”, за които във фейлетона „Политическа зима” с ирония ще каже, че имат „мозъчен ревматизъм”.

    В „Елегия” милостта, състраданието, съпричастието на поета към участта на собствения му народ – мъченик и жертва, се трансформира в гневно разобличание, в остър и порязващ сарказъм срещу мъчителите. Те са представени чрез метафоричния образ на „сганта” – „рояк скотове”. Тази сган включва в себе си богатите насилници и предатели на рода си.

    Още в началото на творбата, чрез образа на символа на „робската люлка”, в която столетия наред се „люлее” народът му, Ботев внушава мисълта за безмерността, безкрайността на злото във времето. Страшно, потискащо е мълчанието на народа – то внушава усещане и за болка, и за примирение, и за безпомощност. Образът на оковите, символизиращи насила отнета физическа и духовна свобода.

    В „Елегия” се откроява и грандиозният образ на народното страдание, внушен чрез едно заключително със силата на изобличителния си патос изобразително – изразително платно:

                                          Сочи народът, и пот от чело

                                          Кървав се лее над камък гробен;

                                          Кръстът е забит в жито тело,

                                          Ръжда разяда глозгани кости

                                          Смок е засмукал живот народен,

                                          Смучат го наши и чужди гости.

     

    Чрез ярки слухови картини,чрез синтетично-метафорични определения на потисниците – „смок е засмукал живот народен”, Ботев пресъздава трагичната агония на народа си, неговата мъчителна гибел в света на робството  и насилието. Отношението на Аза е категорично – гневен протест срещу страдалческата орис на сънародниците му, срещу хората, въплъщаващи злото – наследниците на Юда и Лойола, на „кърджалията”, на всички онези, умъртвили нчкога доброто, а в настоящето обрекли собствения си народ, предопределили смъртта му.

    Финалът на творбата съдържа огромен заряд на отрицание и непримиримост – и срещу световното и национално зло, и срещу бездействието и търпението на духовните водачи, на емигрантите, към чиято общност  принадлежи и лирическият говорител. Той е едновременно част от тях и същевременно различен – разпознава и дефинира злото, чувствителен е към проявленията му.

    Силата на ситирика Ботев е в лаконичността и същевременно в мащабността на обобщенията, които прави, в ударната мощ на художествените му внушения. Трагичната си самотност, болката си, гнева си, страданието си от несъвършенството на света тои изповяда в една от най-философските си творби – „Борба”.

    Ботевият монолог е жлъчна сатира срещу догмите, които сковават и ограничават човешкия дух, които спъват, преграждат, затварят човешкия покрив към независимост. Чрез употребата на сентенции и афоризми, които носят наситено до краен предел обобщение, чрез пародиране на популярни библейски изрази, чрез яркия оксиморон „ Свещена глупост”, поетът категорично отхвърля вековните християнски максими, формиращи поведенческия модел, психологията на търпението и смирението.

    В стихотворението е обособен и вътрешният свят на Аза, който се слива с „ние” – но това „ние” фиксита не само съмишлениците емигранти, а е пределно разширено – включва и народа, и човечеството като цяло.

    Глаголът „въдиш” – алюзия за първичното, диво начало у човека, показва степента на оскотяване на лирическия герой. Лишен от ум, от чувствителност, от  идеали, непознаващ  духовното терзание и мисловното напрежение, той живее защото така трябва.

    Сатирата на Ботев обогатява драматизма и трагизма на поезията му. Плод на авторовия нравствен максимализъм, сатиричните му творби съчетават в неразривна сплав изобличителния и драматичния патос.