Самотният човешки дух в живота и в смъртта

  •  

    САМОТНИЯТ ЧОВЕШКИ ДУХ В ЖИВОТА И В СМЪРТТА
    (Анализ на Пенчо-Славейковото стихотворение „Самотен гроб”)



    Работни въпроси:
    1. Какви са основните настроения и мотиви в стихосбирката „Сън за щастие”? Как стихотворението „Самотен гроб в самотен кът” се вписва в проблематиката на цикъла?
    2. Как текстът разработва мотивите за самотата, за смъртта, за отношението към живота?
    3. Как текстът интерпретира мотива за страданието?
    4. Как присъства мотивът за любовта? Какво според текста е мястото на любовта в общуването между хората и в изграждането на отношенията „човек-свят”?
    5. Какво е значението на формата на лирическия текст за постигането на внушенията?
    • Каква е ролята на жанровата определеност на творбата?
    • Каква е функцията на детайла?
    • Каква е ролята на многократните повторения на епитета „самотен”?
    • Каква е композиционната и смисловата сила на рамкирането?
    6. Защо лирическият говорител е условно дистанциран от обекта на изображение? Как съзерцателната и умозрителната позиция се отразява на въздействието на текста? Какво е участието на читателя в изграждането на творбата?

    „Сън за щастие” е поетически цикъл от изящни лирически миниатюри, отразяващи съкровени състояния на човешката душа. Проблематиката на текстовете се гради от мотиви, свързани с основни философски въпроси – за смисъла на човешкото съществува не, за любовта като висша форма на живот, за съзерцанието и уединението като пътища за постигане на духовно съвършенство. Хармонията в общуването с природата, с ближния, с вечността е основна смислова насока в творбите. Копнежът към щастие е обединяващият, заложен още в заглавието мотив, а идеята за неговата постижимост, макар и във фикционалното пространство на съня – определящо послание на цикъла.
    Поради спецификата на лирическия цикъл, дала основание на някои изследователи да възприемат „Сън за щастие” като неразчленим текст и да го определят като „една голяма поема” (Иван Радославов), четенето на отделните миниатюри е невъзможно без вписването им в контекста на стихосбирката. „Самотен гроб в самотен кът” е последният текст в нея и би могъл да се осмисля като обобщаващ идейно-естетическите прозрения на цялото. Така, както „Ни лъх не дъхва над полени” задава идеята за начало („в зори ранил на път, аз дишам/на лятно утро свежестта”), „Самотен гроб в самотен кът” съдържа внушението за края на жизнения път: „Самотен гроб в самотен кът,/пустиня около немее”. Фиксирал във всяка от миниатюрите мигове, отразяващи прелестта и очарованието на живота, във финалния текст поетът осмисля въпросите за духовната близост въпреки смъртта, за способността на спомена да поражда мечти и копнеж за живот; за страданието и самотата като пътища към постигане на щастието.
    Мотивът за самотата е смисловоопределящ за стихосбирката „Сън за щастие”. Според Боян Пенев „блянът и чувството за самотност са двата основни тона, между които варира гамата на Славейковите различни настроения”. Усещането за самота е осноното настроение и в миниатюрата „Самотен гроб”. Почти всеки стих съдържа дирекно внушение на чувство или образ, асоцииращ с него („самотен кът”, „пустиня”, „немее”, „сама”). Многократните повторения на епитета „самотен” подсилват представата и придават всеобхватност на чувството. Текстът, както и цялата стихосбирка „Сън за щастие” разкрива предпочитанията на поета към света на индивидуалната душа. Причините за тези пристрастия са заложени и в биографията на Славейков, и в идейно-философската база за поетическите му търсения.
    Съдбата е обрекла още в младежките години Пенчо Славейков на физическо страдание, което по-късно творецът оценява като съдбовен ориентир към себепознание и себенадмогване, към съществуване предимно в надделничното, духовното пространство на творчеството. Образованието на. поета прибавя към житейския му опит влиянието на немската и на скандинавската философия (Ницше, Вундт, Гьоте, Киркегор, Ибсен) и утвърждава разбирането му за уединението като висш духовен акт. Сред любимите философски постулати на твореца са фразите: „Характерът крепне в световни бури, а талантът в самота.” (Гьоте) и „У самотния човек е силата” (Ибсен). Затова Славейковите лирически текстове не просто проблематизират самотата, а я представят като постижение на човешкия дух.
    Както във всички текстове от „Сън за щастие”, и в миниатюрата „Самотен гроб” цари усещането за хармония между земното и отвъдното, между човешкото и природното, между лирическия Аз и света, между индивида и другия. Дори най-драматичните и трудно приемливи изпитания на човешкото съществуване – смъртта, загубата на близък, раздялата, самотността – са представени с мъдро примирение пред житейския кръговрат. И не афективните проявления на скръбта и страданието – вопъл, плач, недоумение, гняв и протест, а дълбокото разбиране и приемането на екзистенциалните истини занимават поета. Затова и позицията на лирическия говорител е дистанцирана, съзерцателна, умозрителна: „Аз зная тоз самотен кът и тоя гроб самотен де е.”, „И знам, че...”. „Знаенето” включва наблюдението, осмислянето и оценяването. И ако първите два стиха („Самотен гроб в самотен кът,/пустиня около немее...”) създават усещането за безмерна, всеобхватна, абсолютна самота, то следващите („Аз зная тоз самотен кът и тоя гроб самотен де е”) разколебават и изместват представата. Защото „знаенето” за самотата е източник на познание за най-трудно разгадаемите въпроси на човешкото битие. От празна и безмълвна пустинната тишина се превръща в многогласно свидетелство за преплитането между нежност и болка, между радост и страдание, между минало, настояще и бъдеще. Сетивата на лирическия говорител улавят посланията на немеещата пустиня:
    И знам, че в тоз самотен гроб,
    таме в пустинний кът самотен,
    зарови милвана ръка
    един немил живот сиротен.
    …………………………………………
    Сега за тоз немил живот,
    в немил живот сама копнее...
    Сред символите на смъртта, самотата и страданието („самотен гроб”, „пустинний кът самотен”, „немил живот сиротен”) се откроява един образ символ на живота („милвана ръка”). С присъщите на миниатюрата пестеливост и фрагментарност текстът изразява идеите си чрез красноречивостта на детайла („ръка”). Липсата на подробности за житейското общуване между живия и мъртвия поставя акцент върху самото човешко об¬щуване, независимо от конкретните му измерения. Върхов негов израз е любовта. Както в много лирически творби на Славейков любовта се откроява като духовна близост, като единение на души, като надмогване на смъртта, като непреходно присъствие на човешкото във вечността.
    Контекстовото противопоставяне на радостта от живота и на страданието („милвана ръка” – „немил живот”) въвежда идеята, че човешките възприятия за съществуването са разнопосочни и относителни. Споменът за близостта с другия в житейските несгоди усилва страданието от неговата загуба. Но именно този спомен поражда копнежа към хармония и се превръща в убежище на духа. Страданието е достигнало крайния си предел – страдалческия „немил живот” с другия се е прибавил самотният „немил живот” след неговата смърт и в пустинната тишина се е откроил най-сигурният белег за жизненост – копнежът.
    Драматизмът на времето след Освобождението, когато постигнала въжделенията на колективната душа, личността търси покой за индивидуалността, провокира лирическия интерес към илюзорното, химеричното, мечтаното, сънуваното. Вечното противоречие между действителност и представа е особено осезателно през този период и често занимава българската лирика дори на лексикално равнище – „блян” е ключова дума в лириката на Славейков и на Дебелянов, а „копнение” е най-устойчивото състояние на Яворовата душа („Все туй копнение в духът, все туй скиталчество из път...”). И ако у Яворов надделява бунтът срещу съкрушителната сила на страданието, а у Дебелянов – християнското примирение с волята на съдбата, то у Славейков доминира желанието за надмогване на страданието чрез взиране в дълбините на душевността и чрез осмисляне на очарованието на всеки житейски миг, дори на нерадостния. „Да живее животът и скърбите и неприятностите в него – те ни помагат да го ценим повече.” – гласи една от житейските максими на поета.
    Стиховете „Самотен гроб в самотен кът,/пустиня около немее”, рамкиращи текста, за пореден път подчертават разбирането на Славейков за природата като аналог на човешката душевност и го открояват като верую на твореца за отношенията „човек-свят”.
    Лирическата миниатюра „Самотен гроб в самотен кът” интерпретира вечния философски проблем за човешкото съществуване в живота и в смъртта чрез съчетаване на емоционалното и на интелектуалното начало в изграждането на лирическия текст. С типичната за Славейков сдържаност чувството е представено не в неговата първичност, а в интелектуално прозряната му простота. В биографичен план стихотворението би могло да бъде разчетено дори като предчувствие за смъртта на поета далеч от родината, съпровождан единствено от жената спътница на неговия живот. Няколко дни преди смъртта си в италианското село Брунате над езерото Комо Славейков изрича пред Мара Белчева думите: „Каква тишина, същински рай... как хубаво ще си почина.” А извън буквалността на биографизма текстът е израз на Славейковото разбиране за духовността като висше проявление на човешкото и като форма на общуване с вечността. В духовното пространство границата между живота и смъртта е разрушима, „самотният гроб в самотен кът” е вечното убежище на самотния човешки дух и за тази битийна истина се мисли не с тревога, а с мъдро разбиране, свидетелство за докосването до хармонията.